Драконите на сломеното слънце [bg]

Мина яздеше начело, подканяше ги да продължават, дори когато чувстваха, че са изчерпали всичките си сили, помагаше им да открият още малко желание и енергия в себе си, винаги когато вече смятаха, че са дали всичко от себе си. Яздеха в нощта, а пътят им се осветяваше от отблясъците на мълниите. Яздеха денем и спираха единствено за да напоят конете и да хапнат по няколко залъка на крак.

Чак когато вече на всички им се струваше, че животните са на път да изпопадат от преумора, Мина най-сетне им позволи да спрат. Вече бяха изминали почти половината разстояние. Тленен Огън изглеждаше така, сякаш би продължил на драго сърце. Всъщност конят дори ясно даде да се разбере, че негодува срещу почивката — пръхтеше недоволно, а раздразнените му протести разцепваха въздуха и отекваха обратно от околните върхове.

Тленен Огън се подчиняваше единствено на своята господарка. Очевидно не виждаше никакъв смисъл в съществуването на който и да било друг. По време на първата почивка Галдар бе допуснал грешката да се приближи, за да поеме поводите му, докато Мина слизаше — нещо, на което го бяха учили като основно задължение към предводителя, и което вършеше, макар и недотам успешно по време на службата си при Ернст Магит. Устните на Тленен Огън тутакси се вдигнаха, за да оголят зъбите му, а очите му загоряха подивяло със странна светлина, която поне донейде обясняваше как е получил името си. Галдар благоразумно побърза да отстъпи назад.

Много коне се плашеха от минотаврите. Сметнал, че може би проблемът е в това, Галдар нареди на едного от мъжете да се заеме с животното на водачката.

Мина тутакси отмени заповедта му.

— Отдръпнете се. В Тленен Огън няма любов за никой друг освен за мен. Подчинява се само на моите команди и то, единствено когато те не противоречат на собствените му инстинкти. Няма как да му попреча да забие задните си копита във всеки, който се приближи прекалено много.

След тези думи Водачката пъргаво и без ничия помощ скочи на земята. После сама разседла и свали юздите на коня и го отведе на водопой. Нахрани го и го почисти със собствените си ръце. Войниците последваха примера й и започнаха да се приготвят за настъпващата нощ. Мина не им позволи да запалят огньове.

— Очите на соламнийците гледат — каза тя. — А пламъците се забелязват отдалече.

Мъжете бяха не по-малко изморени от животните. Не бяха спали от два дни и една нощ. Ужасната буря ги бе изцедила, а принудителният преход ги беше довел до пълно изтощение. Вълнението, отвело ги толкова далече, започваше да отслабва. Приличаха на затворници, сънували прекрасен сън за свобода и простор, които току-що са се събудили и открили, че все още са оковани във вериги.

Сега, когато очарованието на мълниите и тъмносивата роба на гръмотевиците вече ги нямаше, Мина не изглеждаше по-различно от всяко друго момиче, при това дори не им се струваше привлекателна, а по-скоро мършава и кокалеста. Рицарите се привеждаха над храната си в светлината на луната и мърмореха, че до един са били пратени за зелен хайвер. Не малко погледи се насочваха мрачно и разгневено към Мина. Някой дори стигна дотам, че на всеослушание заяви: какво толкова, всеки мрачен мистик би могъл да възстанови ръката на Галдар, голяма работа.