Драконите на сломеното слънце [bg]

Минотавърът лесно можеше да ги накара да замълчат с довода, че никой мрачен мистик така и не се бе наел да възстанови ръката му, без значение колко молби беше отправил. За него нямаше значение дали му бяха отказали, защото не им достигаха сили, или понеже в джобовете му нямаше достатъчно стоманени монети. Мрачните мистици от ордена на Нерака не му бяха върнали ръката. Ала това странно момиче беше и той нямаше нищо против да й посвети остатъка от живота си. Все пак не каза нищо. Ако нещата стигнеха дотам, на драго сърце би я защитил, но бе любопитен да разбере как ли ще се справи Мина с тази ситуация.

Момичето сякаш не обръщаше внимание на това, че авторитетът постепенно й се изплъзва. Просто седеше встрани и над мъжете, настанена върху една огромна канара. От мястото си наблюдаваше протежението на планинската верига — озъбена почерняла паст с бели върхове, зинала към звездното небе. Тук и там чернотата се взривяваше от оранжевите огньове на вулканите. Вглъбена в себе си, Мина бе потънала в мисли дотам, че като че ли не забелязваше назряващия бунт сред редиците им.

— Проклет да съм, ако продължавам да яздя към Санкшън! — обади се един от рицарите. — Знаете какво ни чака там. Хиляда проклети соламнийци, ето какво!

— На развиделяване изчезвам към Хур — каза друг. — Сигурно съм си изгубил ума, че да стигна толкова далече.

— Няма да съм първа смяна — рече високо трети. — И бездруго тя не ни дава нито да запалим огньове, нито да затоплим храната. Нека тя пази.

— Ами да, нека тя пази първа — съгласиха се охотно останалите.