Луната, която убива [bg]

Погледът й бе прикован в тавана. Ехиру прокара длан над лицето, но жената едва-едва примигна. Той въздъхна и понечи да свали качулката... Но се сепна при мисълта за присъствието на момчето. Именно то бе пратило да го повикат, но сигурно по настояване на майката. Дали толкова малко дете щеше да бъде в състояние да осмисли благослова, който донасяше един Бирник?

Но като се взря още един път в древните очи на изнемощялата душа, Ехиру разбра, че точно това дете ще може.

И той свали качулката си, като отпусна ръка върху рамото на детето и го стисна лекичко, преди да насочи отново вниманието си към жената.

-Аз съм Ехиру, наричан в сънищата Неша. Дошъл съм, призован да те преведа от болезнения свят на будните в покоя на сънищата. Ще приемеш ли благослова на Хананджа?

Никакъв отговор от жената... освен слабо изтерзано потрепване.

-Ще го приеме - прошепна момчето. След миг Ехиру кимна.

Той склопи очите й с нежно докосване и я приспа. И сътвори за нея сън, който й носеше наслада наместо страдание. Когато отвори очи, за да види последното й дихание, по бузите на жената блестяха сълзи, а лицето й бе озарено от радост. Отметна чаршафа, за да оправи тялото и остави върху гръдта й своя знак. Той изпъкна красиво върху безупречната й червено-кафеникава кожа. Толкова рядко Вземаше жени, а тази бе и млада.

- Благодаря - прошепна момчето.

Ехиру го погледна замислен.

- Къде е баща ти?

Момчето само поклати глава. То бе от кастата на слугите - всеки мъж, изпитал мимолетна похот към майката, можеше да му е баща. Никой близък нямаше да има желание или възможност да го издържа. Стопанинът на къщата може би щеше да го остави, а можеше и да го отпрати – да си намери нов господар, ако успее. И годините на живота му щяха се проточат, изпълнени от безкраен, безпросветен, непосилен труд.

Протегна му ръка.

- Боли ли те?

Детето вдигна бавно поглед.

-Ъ?

- Сърцето.