Луната, която убива [bg]

Толкова рядко се случваше да възложат направо на Ехиру изпълнение на неговия дълг. Да, поръчките също бяха особен вид възлагане - правеше се чрез посредници, преценяваха се от комисия и се освещаваха с молитва, преди Бирникът да научи за тях. Толкова анонимно. Прякото искане бе за предпочитане. Тогава Вземането можеше да бъде събрано денем, да се оцени по достойнство и да се отпразнува. Приносителят получаваше възможност да премине в селенията на вечна радост, заобиколен от роднини и близки, които да освидетелстват чудото и да се сбогуват.

Само че малцина вярваха истински в благослова на Хананджа и го посрещаха с готовност, както би следвало. Цялата процедура, всичката тайнственост бяха измислени заради тях - приносителите със слаба или никаква вяра. Дори в момента Ехиру забелязваше ония, които се отдръпваха, когато излезеше по улиците в своята официална роба на Бирник, с качулка над лицето и лесно забележима черна пустинна роза върху рамото. Фактът, че толкова много поданици на Хананджа се бояха от Нейния най-велик дар, наскърбяваше Ехиру... но може и това да бе според Нейната воля. Най-големите загадки на живота - или смъртта - винаги плашеха, но от това не ставаха по-малко прекрасни.

Беше в търговския квартал и китни просторни къщи го обграждаха от всички страни. Намери нужната и завари обитателите й да го очакват официално облечени и сериозни, подредени в две редици край входа, за да покажат, че пътят е чист. Господар на този дом бе висок бледолик старец. Той се поклони дълбоко, когато Ехиру премина покрай него, но първо изчака да срещне погледа му, за да прочете гостът в него неподправената вяра. Ето поне един, комуто не се свидеше дължимото на Богинята.

Но днес неговият дълг го водеше при другиго. Ехиру остана безмълвен, докато минаваше покрай стареца и влизаше в жилището. Мина през завеса, за да съзре обширен двор, където намери атриума на по-малка къща. Няколко миниатюрни хижи бяха скупчени тук. Някои се отличаваха със собствен облик - цветна градинка пред една, украсени с любителски релефни орнаменти стени при друга. Той ги изучаваше една по една, потънал в размисъл относно онова, което бе успял да научи за длъжницата от нейната бележка. Тя бе лаконична, изпъстрена с тантурести полуграмотни пикторали вместо с по-елегантните знаци на хиератика, на които обучаваха представителите на висшите касти. Обикновен език, обикновена молба, изложена неумело, но с голямо старание... Погледът му спря върху най-близката къщурка. Скромно украсена, уютна на вид, свързана с главната сграда със спретната и настлана с речен камък пътечка. Да, тази трябваше да е.