Луната, която убива [bg]

Не. Не съвсем. Ниджири долови ек от тропот на сандали, който се донесе от няколко пресечки разстояние. Някой тичаше.

- Леки са - прошепна Ехиру. - Сигурно е жена. Или пък дете.

Ниджири се ослуша напрегнато, за да прецени тези стъпки. Множество възможности минаха през главата му, повечето от които - страховити. Куриер. Или пък слуга с някаква поръчка. Насилник. Убиец.

Двамата млъкнаха отново, потънали в слух. Бягащият промени своя ритъм - от време на време забавяше ход, спираше и отново се затичваше. Ниджири се намръщи. Имаше нещо несъмнено тревожно в звуците от тези бягащи крака. Нещо неистово.

Ехиру вдигна ръка в тревожен знак: „Следвай ме мълчешком“. Ниджири се подчини на мига, когато неговият наставник хукна изведнъж, прехвърли се с ловък скок от техния покрив върху съседния, а сетне тичешком - върху следващия. Докато го следваше, Ниджири прецени, че ще срещнат тичащия след около половин пресечка.

Ехиру спря на ръба на просторен покрив на ниска складова сграда и надникна над него към улицата отдолу. Никой не се виждаше. Тропотът от стъпки бе спрял.

Сега и двамата чуха остър вик на уплаха, долетял откъм някакъв проход насреща - там, откъдето бяха дочули и последните стъпки на бягащия.

Когато ехото от вика заглъхна, Ехиру бе вече в движение тичаше без какъвто и да било опит да се прикрие. Ниджири напрегна сетни сили, за да не изостане. Даже след десет години акробатични упражнения той всеки път се поразяваше от своя наставник, който, стигнал ръба на някой покрив, скачаше от него, без да загуби дори и частица от секундата. Сега се хвърли във въздуха, протегнал ръце, за да се опре в стената, когато падне. Коленете му бяха леко прегънати, а стъпалата готови да омекотят удара от приземяването. Миг след това бе отново във въздуха, прехвърлил цял човешки бой разстояние. Падна на ръце и крака, устремил поглед в мрака отвъд входа на прохода.

Оттам се чу тихо съскане.

Ниджири спря на края на покрива. Сърцето му щеше се пръсне. Не виждаше лесен начин за слизане. Преглътна, пое дълбоко въздух, за да се съсредоточи, както го бяха учили Пазителите, и впи поглед в стената отсреща, докато повтаряше трика на Ехиру. Не успя да изпълни както трябва последния скок, но въпреки залитането си не се нарани.

Преди да възстанови равновесието си напълно, нещо излетя от тъмното и се блъсна в Ехиру. Приличаше на раздърпана торба дрехи и беше с жълти коси. Момичето на кисуатката.

„Имай милост, Хананджа!“

Ехиру изсумтя, съборен на земята от тежестта на летящия труп. Докато той се опитваше да се освободи от безжизнените крайници, увисналата глава и ужасените невиждащи очи, Ниджири се хвърли да му помогне и... ахна, когато от тъмното излезе още нещо, за да го удари с такава сила, че в мозъка на момчето блесна бяла мълния. Падна болезнено на калдъръма и бе така замаян, че не можа да стори нищо друго, освен да размаха немощно ръце срещу нещото, което го бе ударило. Само че то не бе труп.