Отвличането на Гениеврa (Роман от XIII в.) [bg]

— Благородни рицарю — измолил се той, — имай милост! Ето меча ми.

Ланселот го взел.

— Сега кажете ми защо ненавиждате рицарите, които служат на моята господарка?

— Истината е, че преди една година с други двама рицари, мои братя, един понеделник сутринта яздихме из гората на Кардуел. Същия ден кралят беше там на лов. Беше довел и кралицата, за да я развлече. В този момент съдбата ни срещна с един рицар, към когото изпитвахме смъртна ненавист, заради това че беше убил наш първи братовчед. Успяхме да го надвием веднага и тъй като желаехме да си отмъстим сурово, вместо да го убием, го завързахме за опашката на един от конете ни и тъкмо щяхме да го влачим зад нас, когато срещнахме кралица Гениевра. Съпровождаха я десет въоръжени рицари. Гледката породи у нея силна жал и тя ни помоли да се задоволим с това, с което вече бяхме наказали рицаря. Отговорът ни беше, че няма да обърнем никакво внимание на молбите й. Тя настоя да го сторим въпреки всичко. Така започна битката, в която двамата ми братя намериха смъртта си, а рицарят беше освободен. Аз дължа спасението си единствено на бягство. Случката ме изпълни с болка и яд. Върнах се в тази кула и се заклех в присъствието на всички мои хора, че никога оттук няма да премине рицар, който се обявява за кралицата, и освен ако не избяга, ще бъде затворен или убит, ако го победим. Оттогава са идвали множество рицари и всички тях сме пленявали или убивали. Ала ето че сега сме надвити, а вие сте победител. В този момент можете да ме убиете или да ми простите. Но тъй като по мое мнение сте великолепен рицар, най-добрият на света, би следвало да се покажете и като най-великодушният и във вас да открием състрадание, равняващо се на храбростта ви.