В здрача на вторник [bg]

Отпред стоеше мъж с топло яке с качулка.

— Господин Михник? — попита тя.

— Аз съм собственикът на къщата. — Човекът говореше с акцент, който й беше трудно да определи. Звучеше й като източноевропеец. — Вече пуснах хората да влязат. — Ивет вдигна поглед нагоре. Прозорецът на първия етаж беше осветен от прожекторите на криминалистите. — Той мъртъв ли е?

— Намерихме труп — обясни тя. — Смятаме, че може да е на господин Пуул. Вие познавахте ли го?

— Той ми е наемател. Срещали сме се.

Ивет извади бележника си.

— В някакъв момент ще се наложи да дадете подробни показания, но като начало бихте ли ми казали кога за последно го видяхте?

— Преди два месеца — каза Михник колебливо. — А може и три. Не знам. Само няколко пъти го срещал. Плаща наем редовно. Не прави проблеми, не го виждал често.

— Той кога се нанесе?

— Проверил това, когато вие позвънили. Дошъл тук през май миналата година. В началото.

— Знаете ли какво работеше?

Михник се замисли за момент.

— Бизнесмен, може би. Носи костюм.

— Що за човек беше той?

— Плаща депозит, плаща наем. Не прави проблеми. Любезен. Добър.

— Колко души живеят в къщата?

— Има три апартамента.

— Говорих с Джанет Ферис.

— Да, тя е на партера, а на последния етаж живее един германец. Той е студент, добър студент. По-възрастен е.

— Апартаментите обзаведени ли са?

— Не и партерният, където е госпожица Ферис. Другите два са обзаведени. Всички столове, маси и картини са мои. — Той замълча за момент. — Какво ще стане с апартамента?

— Ще го запечатаме — отговори Ивет. — Засега го смятаме за местопрестъпление. Не бива да влизате там и ви предупреждавам, че ще се счита за нарушение от ваша страна, ако вземете или преместите някои от вещите.

— Това колко ще продължи?

— Няма да е за дълго. Тук ли е Джанет Ферис?

Михник се намръщи.

— Ще ви заведа при нея.

При почукването Джанет Ферис отвори вратата толкова бързо, че Ивет предположи, че е стояла отзад в очакване. Тя беше жена на средна възраст, с прошарена рижа коса и слабо, угрижено лице.

— Вярно ли е? Наистина ли е мъртъв? — попита тя притеснено.

— Трябва да го потвърдим със сигурност. Но смятаме, че е вярно — отвърна Ивет.

— Мили Боже! — Жената притисна към гърдите си лявата си длан, на която липсваше брачна халка. — Но това е ужасно.

— Кога го видяхте за последен път?

— Трябва да е било около двайсети, двайсет и първи януари. Запомнила съм го, защото се срещнахме на излизане от къщата и аз му споменах, че ще пусна картичка на племенницата си за рождения й ден, който е на двайсет и четвърти.

— Той изглеждаше ли притеснен за нещо?

— Не, държеше се съвсем нормално. Приветлив и услужлив, както винаги. — Гласът й леко потрепери. — Ходих на кратко пътешествие. Отидох да се видя със сестра ми и семейството й в Южна Франция. Винаги ходя при тях по това време на годината. Той трябваше да се грижи за апартамента ми, докато отсъствам — да полива цветята, да събира пощата, и други такива. Имахме си уговорка: той да наглежда моя апартамент, а аз да наглеждам неговия. Винаги хранех котката му. Когато се върнах, веднага забелязах, че не е влизал в жилището ми. Пощата ми се беше натрупала върху изтривалката, а когато влязох в стаите, видях, че цветята ми са изсъхнали. Не му е присъщо да забравя. Винаги е бил много акуратен. После установих, че и неговата поща се е натрупала. — И тя посочи купчинката в ъгъла. Ивет коленичи и я прерови. Освен рекламни брошури нямаше нищо друго.