![В здрача на вторник [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/2/2/v-zdracha-na-vtornik-bg-download.jpg)
В здрача на вторник [bg]
- Автор: Френч Никки
- Серия: Фрида Клайн [bg] #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: AMG Publishing
- ISBN: 978-954-9696-81-3
- Переводчик: Антоанета Тошева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «В здрача на вторник [bg]». Краткое содержание книги:
— Но той е бил при нея само два-три дни. Не искал с нищо да се занимава, нито да се вижда с някого. Идеален начин за бягство — пред очите на всички. За него това е била златна възможност да изчезне, и то безследно, без никой да разбере какво се случва.
— Тогава къде е той? — попита Карлсън.
— Нямам представа.
— Нито пък имаме доказателства.
— Не. Няма и да имаме — каза Фрида.
— Само твоето вътрешно чувство.
— Сега разбираш защо трябва добре да си помислиш, преди да ми предложиш договор. А аз трябва добре да си помисля, преди да го подпиша. Не ставам за полицай и не искам да бъда полицай.
Сержантката зад бюрото в приемната познаваше този тип хора. Те влизаха в участъка, все едно се криеха на сухо от дъжда. Поглеждаха към бюрото, после се оглеждаха наоколо, взираха се в постерите на стената, някои дори започваха да ги четат. Някои губеха кураж и просто си тръгваха. Други се приближаваха нехайно, все едно това, за което бяха дошли, не беше важно. Тази жена наближаваше петдесетте, помисли си тя, а може би беше по-възрастна. Имаше спретнат вид, дрехите й не биеха на очи, очевидно работеща жена, която сякаш се беше отбила в участъка на път за вкъщи. Беше обута със стари но безупречно лъснати ежедневни обувки. Не изглеждаше като жертва на престъпление. Трябваха й няколко минути, преди да дойде до бюрото и да надникне през преградната решетка.
— Какво обичате? — попита я сержантката.
— Става въпрос за съседа ми — отвърна тя. — Той живее в апартамента на горния етаж.
— Какво е направил?
— Изчезнал е.
С най-любезното си изражение сержантката се впусна в рутинното обяснение за това, че е нормално хората да отсъстват от дома си и че освен ако нещо необичайно не се е случило, със сигурност няма място за притеснение.
— Не — каза жената. — Аз имам ключ. Храня котката и поливам цветята, когато той замине някъде. Ходих да проверя. На изтривалката отвътре се е натрупала поща. Храната в хладилника се е развалила. Купичката на котката беше празна. Слава Богу, котката не беше там. Тя влиза и излиза от перваза на прозореца; има една греда, по която се спуска до покрива на навеса за велосипеди в двора на съседите. Нещо се е случило.
Сержантката въздъхна.
— За мъж в зряла възраст ли става дума?
— Да — отвърна жената. — Не е типично за него. Какво се прави в такива случаи?
Сержантката стана и отиде до класьора, порови из шкафчетата и се върна с нужния документ.
— Попълва се този формуляр — обясни тя. — После въвеждаме данните в компютъра и ако името му е регистрирано някъде, ще се появи на екрана.
— Но няма ли да започнете да го издирвате?
— Това е обичайната процедура. Освен ако не се касае за спешен случай.
— Според мен това е спешен случай.
— Те обикновено се появяват — каза сержантката. — Но да започнем с формуляра. Как е името му?
— Боб — отвърна жената. — По-точно Робърт. Робърт Пуул.
17
Фрида слезе на гарата в Глостър и тръгна пеша.
Дребни снежинки се сипеха по косата й и се топяха по улиците. Беше се надявала, че повече няма да вали сняг и че зимният студ вече няма да сковава земята. Може би лошото време наистина беше към края си и днес бе един от последните дни, в които напомняше за себе си.
Тя стигна до църквата доста преди обявения час, мина бързо покрай струпалите се пред входа фотографи и журналисти и седна най-отзад, близо до стената. Постепенно започнаха да прииждат хора и да сядат безшумно на пейките; те сваляха шапките и ръкавиците си, събличаха дебелите си палта, оглеждаха се наоколо и кимаха на познатите си със смесица от приветливост и мрачна сериозност. Група млади хора със зачервени от студа лица влязоха вкупом и Фрида предположи, че са колеги на Кати от университета. Тя взе листа с програмата на траурната церемония и прочете химните, които щяха да се изпеят. Църквата се изпълни с още хора, част от които трябваше да се сместят на пейките, а други застанаха прави най-отзад. Възрастна двойка мина бавно по пътеката между редовете; жената се подпираше на ръката на мъжа, докато вървяха към предната част. Дядото и бабата на Кати, досети се тя. Един мъж в дълго палто от камилска вълна мина покрай нейната пейка и тя разпозна в него Сет Баунди. Кати Рипън беше негова стажантка и участваше в изследователския му екип, а той неволно я бе тласнал към смъртта й. Той и Фрида.
Бързите му стъпки нямаха нищо общо с характерната за него величествена походка. Вървеше с наведена глава, а яката му бе вдигната, като че ли не искаше да бъде забелязан. Но може би усети върху себе си погледа на Фрида, защото се обърна, погледна я за миг, после сведе очи и продължи. Накрая дойде и семейството на Кати: родителите, хванати за ръка, а зад тях двама младежи със сресани коси и избръснати лица, които се чувстваха непривично в черните си костюми.