В здрача на вторник [bg]

Обратният път до Лондон отнемаше два часа и Фрида можеше да се върне навреме за следобедния си сеанс с Джералд Мейхю, богат възрастен американски банкер, който една сутрин се беше събудил скован от мъка по отдавна починалите си родители. Но тя беше отменила всичките си сеанси за този ден и когато слезе на гара Падингтън, взе метрото по маршрута „Бейкърлу Лайн“, слезе на станция „Елефант енд Касъл“ и закрачи през лапавицата към един общински блок на „Ню Кент роуд“. Беше сив и непривлекателен, с метални решетки на прозорците на партера и с двор без дървета, където един малчуган, облечен дебело и с течащ нос, правеше обиколки с велосипеда си на три колела.

Фрида се изкачи по стълбите до четвъртия етаж и по бетонния коридор стигна до една кафява врата с чукче и шпионка. Тя почука и зачака. Отвътре изтрака веригата на бравата и едно око надникна навън.

— Да? Коя сте вие? — Не беше гласът, който очакваше да чуе.

— Дошла съм да се видя с… — Без малко да каже „Тери“, но се спря навреме. — Джоана Тийл. Тя не ме очаква. Името ми е Фрида Клайн.

— Лекарката?

Преди малко повече от година именно Фрида беше открила, че съпругата на Дийн Рийв, Тери, всъщност е Джоана Тийл — петгодишното момиче, отвлечено преди повече от двайсет години. Освен това тя беше настояла пред Карлсън Джоана да бъде третирана като жертва — открадната от семейството си и с промит мозък — а не като съучастник в престъпление, въпреки че често пъти с поведението си Джоана отблъскваше околните и те трудно заставаха на нейна страна. Тя имаше собствено разбиране за морал, бе изпълнена с неприязън и не смяташе, че е извършила нещо лошо. Към родителите си — които бяха също толкова съкрушени от нейното завръщане в живота им, колкото и от нейното изчезване — се отнасяше с раздразнение и безразличие, а към по-голямата си сестра, Роуз, с презрение. За всички тях това бе шокиращо преживяване. След първите няколко седмици Фрида се беше отдръпнала. До днес.