Дългият път към дома [bg]

Клара кимна. Ако огромното платно с „Трите грации“ крещеше, то малкото, на което беше изобразена Рут, можеше да се сравни с тих повик. Лесно можеше да го пропусне човек, да не го забележи.

Повечето хора подминаваха портрета на възрастната поетесa, без въобще да се спрат. Сред онези, които се спираха, болшинството намираха изражението на старицата за отблъскващо. Картината излъчваше ярост: от нея гневно гледаше озлобена жена, бясна на целия свят, който я пренебрегва. Посетителите на галерията, които си бъбреха весело и се смееха, подминаваха портрета и го оставяха да виси самотен на стената.

Съсухрената й жилеста ръка стискаше парцаливия син шал, омотан около шията й.

Тя ги презираше.

Но малцината, които все пак се задържаха пред нея, виждаха отвъд гнева. Виждаха болка. Молба. Някой да спре. Да й прави компания поне за малко.

Онези, които откликваха на молбата, бяха възнаграждавани. Съзираха нещо повече от една огорчена старица.

Клара бе нарисувала поетесата като Мария. Божията майка.

Остаряла. Самотна. Всички чудеса бяха отлетели от живота й и бяха забравени.

А онези, които оставаха пред нея за по-дълго, които й правеха компания, получаваха още по-голяма награда. Последното приношение. Последното чудо.

Само те успяваха да зърнат онова, което Клара всъщност бе въобразила.

Само те съзираха спасението.

В очите й сияеше мъничка точка. Проблясък. Старицата тъкмо бе забелязала нещо. Някъде там, в далечината. Отвъд веселата тълпа на коктейла в изложбената зала.

Надежда.

В една-единствена точица Клара бе уловила момента, в който отчаянието се превръща в надежда.

Сияен момент.

— Спаси ли я? — попита Рен-Мари.

— Мисля, че беше взаимно — отвърна Клара и погледна към Рут, която взе парченце хляб от чинията на Жан Ги и нахрани I Роза с него. — Тази картина даде тласък на кариерата ми.

Никой не проговори, но всички си мислеха, че ако в мига на своя пробив Клара бе нарисувала Питър, може би щеше да улови момента, в който надеждата се превръща в отчаяние.

Художничката им разказа за обиколката из по-известните галерии в Торонто по-рано през деня. Никой не си бе спомнил да е виждал Питър.

Арман Гамаш я наблюдаваше внимателно, докато тя говореше. Попиваше всичко: думите, интонацията, най-малкото движение.

Както Клара обединяваше елементите на една картина, а Рут сглобяваше своите стихотворения, така и Гамаш събираше парче по парче елементите на случая, който разследваше.

И подобно на картините и поезията, в сърцето на всеки негов случай стоеше някоя силна емоция.

— Значи не ви провървя? — попита Оливие. — Ни следа от Питър?

— Всъщност накрая успяхме да намерим един човек, който не само го е виждал, а и е прекарал известно време с него — рече Клара и разказа за посещението в колежа по изкуствата.