Само един поглед [bg]

— Аз просто… Всъщност не знам точно защо дойдох. Тази вечер ви видях в черквата. И забелязах, че ме познахте. Между другото, как ме намерихте?

— Не съм ви намерила аз.

— Мъжът, с когото бяхте?

— Карл Веспа.

— Господи! — възкликна той и стисна очи. — Бащата на Райън.

— Да.

— Той ли ви доведе?

— Да.

— Какво иска?

Грейс се замисли.

— Не съм сигурна дали знае какво иска. Може би някакво извинение.

— Извинение ли?

— Всъщност би искал сина си жив — това е, което иска.

Въздухът като че натежа. Грейс се размърда на стола си.

Лицето на Джими беше пребледняло.

— Той е прав. Опитах да се извиня. Дължа им го на всичките. Не говоря за онази глупава снимка в болничната ви стая. За нея настоя мениджърът ми. А аз бях толкова потресен от станалото, че механично се съгласих, ако и да ми беше толкова трудно — загледа се в нея с дълбоките си очи, с които навремето мигом бе станал любимецът от MTV. — Помните ли Томи Гарисън?

Тя го помнеше. И той загина стъпкан. Родителите му се казваха Ед и Селма.

— Снимката му ме покърти — продължи Джими. — За всички ме болеше, за всички тези млади животи… Но Томи… той изглеждаше като мой брат близнак. Не можех да го забравя. Така че отидох у тях с намерение да поднеса извиненията и съболезнованията си на родителите му…

— И какво стана?

— Отидох там. Седнах. Помня, че подпрях лакти на кухненската им маса и тя се разклати. Балатумът на пода беше изтъркан, тапетите по стените — олющени. Томи е бил единственото им лете. Погледите на двамата бяха празни. Не можах да понеса всичко това. Избягах…

— И къде беше? — попита Грейс.

— На много места.

— Защо заряза всичко?

Той сви.

— Не съм зарязал кой знае какво. Бях все още нов в музикалния бизнес и не взимах много пари. Иска се доста време, докато стигнеш до по-значителни печалби. Така че заминах, без да се обръщам назад.

— Накъде?

— Първо отидох в Аляска. Ако щете вярвайте, но там в продължение на една година кормех и чистех риба. После попътувах с две малки музикални формации. В Сиатъл попаднах на група стари хипита, които между другото се занимаваха и с изработката на фалшиви документи за нечетните от „Уедърмен“. Та от тях се сдобих с нови лични документи. Започнах да се местя все по-близо насам — известно време свирих с една банда в казино „Тропикана“ в Атлантик Сити. Боядисах си косата и се прехвърлих на барабаните. Никой не ме позна. Ако пък са ме познали, хич не са ми придиряли.

— Щастливо ли живя?

— Истината ли? Не. Искаше ми се да се върна; исках да ми бъде простено и да продължа напред. Но колкото повече минаваше времето, толкова по-трудно ставаше за осъществяване, а аз го исках все по-силно. Така се получи порочен затворен кръг. И тогава срещнах Медисън.