Нощният ловец [bg]

Погледнах нагоре. Над ръба на недовършената стена сияеше луната. Нощен ветрец довя към лицето ми омайните ухания на тропическия рай: нафта, гниеща растителност и цимент. Поех дълбоко дъх и върнах мислите си към Яворски.

Беше някъде вътре, из строежа. Не знаех с колко време разполагам и един тих глас ме подтикваше да побързам. Влязох в сградата. Чух го още щом прекрачих прага. Или по-скоро чух странно бръмчене и шум от тракане, навярно предизвикани от него…

Спрях. После тихо се промъкнах към звука. Нагоре по стената вървеше изолационна тръба за кабели. Сложих ръка върху нея и почувствах, че вибрира, сякаш нещо в нея се движеше.

Изведнъж се сетих. Яворски теглеше електрическия кабел. Медта е скъпа. Прост начин да допълни нищожната заплата на пазач в прогимназия и да покрие продължителните, белязани от оскъдица промеждутъци между бягствата на момичетата. С един курс за мед можеше да изкара неколкостотин долара.

След като вече знаех какво прави, в мен се прокрадна мъглява идея. По звука се ориентирах, че е някъде над мен. Лесно можех да го намеря, да го проследя, а после, в подходящия момент — да го нападна. Тук обаче бях направо гол, съвсем беззащитен и неподготвен. Свикнал съм да върша тези неща по определен начин. Необходимостта да престъпя границите, които така грижливо съм определил сам, ме караше да се чувствам крайно неудобно.

По гърба ми пропълзяха тръпки. Защо правех това?

Разбира се, бих могъл да кажа, че не аз го правех. Правеше го моят скъп приятел от задната седалка. Аз бях тук само защото имах шофьорска книжка. А двамата — аз и той — бяхме сключили споразумение. Изградили бяхме едно практично, балансирано съществуване, намерили бяхме начин да съжителстваме съвместно, в съответствие с подсказаното ни от Хари решение. Сега обаче той вилнееше отвъд прецизните, красиво очертани тебеширени линии на Хари. Защо? Гняв? Дали нашествието в моя дом не беше толкова грубо посегателство, че да го е подбудило към отмъщение?

Нямах усещането, че ми се сърди — както винаги той изглеждаше хладен, донякъде се забавляваше и нетърпеливо очакваше плячката си. Аз също не се сърдех. Чувствах се полупиян, високо като хвърчило, на ръба на еуфорията, разлюлян от поредица странни вътрешни пулсации, които в мислите си винаги съм оприличавал на емоции. Това ми причиняваше световъртеж, то ме беше тласнало към това опасно, нечисто, незапланувано място и ме караше да извърша заради моментния подтик нещо, което досега винаги бях планирал старателно. И макар да съзнавах всичко, отчаяно исках да го направя. Трябваше да го направя.

Ами добре тогава. Не можех да го направя необлечен обаче. Огледах се. В другия край на стаята имаше голяма купчина плоскости от гипсов фазер, овързани с еластични ленти. След секунди вече разполагах с престилка и странна прозрачна маска от лентите. Изрязах дупки за носа, устата и ушите, за да мога да дишам, да говоря и да виждам. Здраво пристегнах маската, докато не почувствах, че размазвам чертите на лицето си в нещо неразпознаваемо. Усуках краищата зад главата си и ги завързах с несръчен възел. Съвършена анонимност. Сигурно изглежда глупаво, но съм свикнал да ловувам с маска. Като оставим невротичния подтик да правя всичко добре, сега просто можех да мисля за едно нещо по-малко. Поотпуснах се. Значи идеята се оказа добра. Извадих ръкавиците от чантата и ги нахлузих. Вече бях готов.