Нощният ловец [bg]

— Не вдигай шум, казах — напомнихме му ние и той наистина притихна.

Сега единственият звук беше скърцането на тиксото, дишането на Яворски и тихият кикот на Мрачния странник. Залепих устата му с тиксо, увих няколко метра от безценната медна жица около китките му и го завлякох до друга купчина гипсов фазер, овързана с еластична лента. След минутка вече го бях проснал и пристегнал към импровизираната маса.

— Хайде да си поговорим — казахме ние с мекия хладен глас на Мрачния странник.

Не знаеше дали му е позволено да говори, а и при всички случаи тиксото му създаваше проблеми в това отношение, затова остана безмълвен.

— Да си поговорим за избягалите деца — казахме ние и махнахме лентата от устата му.

— Ох… Ух… К’во искаш да кажеш? — Не прозвуча много убедително.

— Мисля, че знаеш какво имам предвид — отвърнахме ние.

— Н-нее — каза той.

— Д-даа — настояхме ние.

Навярно една дума беше достатъчна. Времето ми изтичаше, вечерта трябваше да приключи. Той обаче реши да покаже смелост. Вдигна глава към лъскавото ми лице.

— К’ъв си ти? Да не си ченге?

— Не — отвърнахме ние и отрязахме лявото му ухо. По-близо беше. Ножът беше остър и в първия момент той не можа да повярва, че такова нещо му се случва, че трайно и завинаги е без ляво ухо. Затова пуснах ухото върху гърдите му и го оставих да повярва. Той се ококори и пое дъх, за да изкрещи, но аз залепих устата му с тиксото, преди да го е направил.

— Недей — казахме ние. — Могат да ти се случат и по-лоши неща. — Разбира се, те щяха да му се случат, но засега не му беше нужно да научава за тях. — Избягалите деца — запитахме ние с мек безпристрастен глас и изчакахме малко, вперили поглед в очите му, колкото да се уверим, че няма да крещи. После махнахме тиксото.

— Боже — прегракнало прошепна той, — ухото ми.

— Имаш си още едно, също толкова добро — казахме ние. — Разкажи ни за момичетата от тези снимки.

— Ни? К’во искаш да кажеш с т’ва „ни“? Боже, как боли! — изскимтя той.

Някои хора просто не разбират от дума. Отново му залепих устата и се залових за работа.

Почти се унесох. Не ми беше трудно при създалите се обстоятелства. Сърцето ми биеше лудо и трябваше да положа усилия, за да овладея треперенето на ръката си. Обаче продължих да работя, да изследвам, да търся нещо, което неизменно оставаше недосегаемо за пръстите ми. Вълнуващо — и ужасно разстройващо. Напрежението в мен растеше, изкачваше се към ушите ми и крещеше за избавление. Избавление обаче не идваше. Само растящото напрежение и усещането, че нещо великолепно остава недосегаемо за сетивата ми, че ме чака да го открия и да си го прибера. Обаче не го намирах и нито един от досегашните ми критерии не ми доставяше наслада. Какво да правя? В объркването си отворих една вена и върху пластмасовия чувал се оформи чудовищна локва кръв. Спрях за миг. Търсех отговор, но не открих нищо. Вдигнах очи и се взрях през прозореца. Стоях втренчен така, забравил да дишам.