Златният бряг [bg]

Дълбоко в себе си знам, че не бих отишъл в имението на Ото Кан заради хилядадоларовата банкнота, което е било годишната заплата на някои хора през двайсетте години, но вероятно бих се изкушил от момичетата на Зигфелд.

Също така, докато от мисълта за агнешката глава не ми потичаха лигите, любопитството относно Франк Белароса, семейството му и другото му „семейство“ вземаше връх в мен. Докато се двоумях дали да мина през тези порти или не, забелязах, че единият от мошениците, на който явно му беше писнало да ме държи под око, ми прави знак да си продължа по пътя. Тъй като съм акционер на „Грейс Лейн“ и по никакъв начин не пречех на тържеството на мистър Белароса, смъкнах стъклото на прозореца и направих на този тип оня знак с ръка, който понякога се нарича „италиански поздрав“.

Човекът, очевидно не на себе си от радост, че така добре познавам италианските обичаи, ме поздрави енергично по същия начин с две ръце.

В това време до мен се появи някаква лимузина с черни стъкла, която след това зави наляво, мина през портите и спря. Стъклата й се смъкнаха и един от охраната провери пътниците, докато огромният заек им предлагаше бонбони от кошницата си.

Чух остро почукване по страничното стъкло и бързо се обърнах. Някакъв мъж се взираше през прозореца и ми правеше знак да смъкна стъклото. Поколебах се за миг, след това се пресегнах и завъртях надолу ръчката на прозореца.

— Ъ? — казах аз с възможно най-грубиянския си глас. — К’во искаш? — Чувствах, че пулсът ми се учестява.

Човекът пъхна ръката си през прозореца и ми навря в лицето една от онези специални карти със значка и снимка, след което си пъхна и лицето през прозореца, за да удостовери снимката.

— Специален агент Манкузо — каза той, — Федерално бюро за разследване.

— Ох… — Поех си дълбоко въздух. Това наистина беше прекадено. Нереално. Точно тук, на „Грейс Лейн“. Мафията, двуметрови великденски зайци, блудни съпрузи, а сега и този тип от ФБР. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Вие сте Джон Сатър, нали?

— Ако вие сте от ФБР, тогава значи аз съм Джон Сатър.

Сигурно бяха изискали номера на колата ми от Олбъни през последните няколко минути или може би преди месеци, когато Белароса се бе нанесъл.

— Вероятно знаете защо сте тук, сър.

Минаха ми през ума няколко саркастични отговора, но казах само:

— Вероятно знам.

— Разбира се, вие имате пълното право да паркирате тук, а ние нямаме никакви пълномощия да ви помолим да се махнете.

— Точно така — информирах го аз. — Тази улица е частна собственост. Моя собственост.

— Да, сър.

Манкузо бе скръстил ръце върху рамката на прозореца на мустанга ми, бе подпрял брадичката си върху тях и леко бе наклонил главата си, като че ли ми беше стар приятел, с който просто си бъбрим. Той беше на около петдесет години, с невероятно широки бели зъби, които приличаха на наниз от дъвки „Чиклетс“. Имаше бледа кожа, а очите и страните му бяха хлътнали, като че ли системно не си дояждаше. Бе имал нещастието да оплешивее и по главата му бе останала само ивица гъста коса и едно къдраво кичурче на темето, с което приличаше на смешник от цирка.