Златният бряг [bg]

Влязох в къщата през розовата градина и по часовника в кабинета разбрах, че явно съм си объркал представата за времето. Минаваше единайсет и Сюзън беше излязла. Отново открих, че ми е все едно. Да откриеш, че ти е все едно за неща, от които някога си се вълнувал, е хубаво и приятно, но следващата стъпка е да откриеш какво наистина те вълнува.

Влязох в кухнята и видях някаква, бележка на масата. Тя гласеше: „Моля те, не забравяй, че в три трябва да си у леля си“. Смачках бележката. По дяволите леля Корнелия. Отворих хладилника и преживях известно време, като тъпчех в устата си каквото ми попадне и захвърлях около себе си отворени кутии, опаковки и полуизядени плодове. Сграбчих една шепа сини боровинки, затръшнах вратата и се качих горе.

Да се правиш на дивак е хубаво нещо, но друго си е горещият душ. Съблякох се, изкъпах се, изядох боровинките, но не се избръснах. Облякох се небрежно в дънки и спортна фланелка, обух си мокасините без чорапи и излязох от къщата преди Сюзън да се е върнала.

Качих се в мустанга и потеглих по старата занемарена пътека, която някога е свързвала къщата за гости със служебния път, а оттам и със служебните порти. В тези стари имения главните къщи имаха не само черен вход, но и отделни стълбища за прислугата, така че дамите й господата никога да не се срещат с персонала по стълбите, а в допълнение на това имаше мрежа от пътища и тесни пътеки, по които минаваха превозните средства по доставките, работните машини и други такива. Тези места бяха нещо като предшественици на Дисниленд, където армии от работници търчат нагоре-надолу по скрити пътища, минават през тунели и задни врати, за да се погрижат за всичко — храната да се появява като с магическа пръчка, стаите да са чисти, цветята да растат — и при това винаги да остават невидими като малки феи.

Както и да е, пресякох служебния път, по една пътека стигнах до езерото и слязох от мустанга. Разгледах следите от стъпки, оставени по земята, видях отпечатъците от лапи по тинята около водата и намерих патрон от осемкалиброва пушка, който прибрах в джоба си. Доволен, че всичко това не е било халюцинация, аз се върнах обратно в мустанга и продължих надолу по пътя към служебните порти, за да не срещна Сюзън и семейство Алърд на връщане от църквата. Служебните порти, които вече никой не използва, бяха заключени с катинар, но като някой примерен ремонтен работник аз държах в колата си връзка с ключове за всяка ключалка в имението Станхоуп. Отключих катинара, отворих портите и излязох на „Грейс Лейн“, на неколкостотин метра от главната къща.