Златният бряг [bg]

Хвърлих бърз поглед на часовника в бара, от който разбрах, че е от времето на Милър и че е три часът. При положение че трябваше да избирам — да заведа Сали Ан до дома й или да отида при леля Корнелия, не бих направил нито едно от двете.

— Е, трябва да тръгвам.

— О, бързаш ли?

— Опасявам се, че да. Трябва да взема от гарата графа на Съсекс и да го отведа при леля Корнелия.

— Сериозно…

— Ще ми дадеш ли телефона си?

Тя помълча с престорена скромност около половин секунда, след това се усмихна:

— Може би…

— Имаш ли картичка?

— О… чакай да проверя — Тя затършува из чантата си и намери някакъв къс сервитьорски молив. — Върху картичка ли го искаш?

— Може и на салфетка. — Бутнах една суха салфетка към нея и тя написа името и телефона си.

— Живея тук, в Бейвил — каза тя. — От жилището ми се вижда океана.

— Завиждам ти. — Пъхнах салфетката в джоба си при ловджийския патрон. Може да си направя албум. — Ще ти се обадя — казах и се изхлузих от стола.

— Нощна съм до края на месеца. От пет до полунощ. Спя, когато мога, така че по всяко време можеш да ми позвъниш. Не се притеснявай, че ще ме събудиш. За всеки случай имам телефонен секретар.

— Разбрах. До скоро.

Оставих няколко дребни пари на бара и излязох от „Ръждивия Клюз“ на ярката слънчева светлина. Сигурно някъде по света има място и за мен, но то положително не беше „Ръждивият Клюз“.

Качих се в мустанга. Сега изборът беше между дон Белароса и леля Корнелия. Потеглих на юг по „Шо Роуд“, надявайки се, предполагам, на някаква божествена намеса, като например да откажат спирачките.

Както и да е, в един момент се оказах на „Грейс Лейн“ и подминах Станхоуп Хол, чиито порти бяха затворени. Сигурно семейство Алърд са при дъщеря си, а Сюзън вече е в дома на леля ми или още по-интересно, в дома на Франк, похапва си агнешки нос и прави някакъв заговор срещу мен.

Продължих напред и стигнах до началото на характерната тухлено-гипсова стена на Алхамбра. Намалих и се отбих в банкета срещу отворените порти на имението. Двамата мъже в черни костюми си стояха на местата и ме гледаха. Зад тях, до вратарската къщичка, която беше построена като част от стената, стоеше великденското зайче. Това беше един доста голям заек, около два метра висок, без да се броят ушите, с голяма великденска кошница, която бе пълна вероятно с шарени ръчни гранати.

Отново насочих вниманието си към двамата помощници на зайчето, които продължаваха да ме гледат. Без съмнение единият от тях, а може би и двамата — войници на дон Белароса — ме бяха преследвали тази сутрин.