Червената лястовица [bg]

В единия край на залата имаше два кабинета. Единият беше остъклен — помещението за класифицирани документи, — с чиновник, седящ на бюро в кръг от светлина, идваща от настолна лампа с дълга шия. По цялата стена имаше високи сейфове. Чекмеджетата на някои от тях бяха отворени, други — затворени, заключени и запечатани с несиметрични печати от жълт восък, сякаш някой беше хвърлял пържени яйца по тях. Другият кабинет беше абсолютно изолиран, без никакви прозорци — офисът на резидент Волонтов.

Шестимата офицери в резидентурата на СВР държаха главите си надолу над това, което работеха, докато гласът на Волонтов се носеше през затворената врата на кабинета му. Беше очевидно, че той хока наскоро пристигналата от Москва тяхна колежка, младши офицер Доминика Егорова.

— Москва ме тормози да докладваме за прогрес — крещеше Волонтов, надвесен над бюрото си. — Те искат да видят повече резултати срещу този американец.

Оранжевият облак около главата му беше нестабилен като дим, виещ се на спирала. Той наистина е под натиск, помисли си Доминика.

— Аз осъществявам прогрес, полковник — каза Доминика. — Ние имаме повече от десет срещи и всичките са съвсем дискретни. Той с нищо не показа, че е докладвал за контакта на началниците си, което е значително и важно развитие.

— Не ми казвай какво е значително и какво не. Аз ти нареждам и центърът ти нарежда да документираш всяка твоя среща с Наш. Защо не пишеш телеграми, за да ги преглеждам и изпращам до Ясеново?

— Написала съм няколко телеграми. Вие сам ми казахте да комбинирам няколко съобщения в сбит резюмиран формат. Не мога да пиша за контакти, които все още не са осъществени.

Волонтов захлопна чекмеджето на бюрото си и оранжевият дим се завихри.

— Добре ще бъде да се държиш уважително и да оставиш сарказма за друг път. Искам да ускориш този бавен валс с американеца. Помни, че крайната ти цел е да изкопчиш информация, която да може да ни отведе до идентифициране на предателя. Това е спешно и е твой главен приоритет.

— Да — каза Доминика, — разбирам крайната цел. Направила съм оперативен план. Всичко се придвижва напред.

— Това включва да наблюдаваш дали изглежда, че той се подготвя за скорошна операция, дали ще пътува, дали е нервен, разсеян или неспокоен.

— Да, полковник, знам всичко това. Уверена съм, че ще успея да открия промените в неговия график. — Доминика не беше сигурна, че ще успее — техните отношения тъпчеха на място, поне така ѝ се струваше.

Волонтов се правеше, че гледа дълбокомислено Доминика.

Очите му пърхаха от брадичката до талията ѝ и обратно.

— Много от индикаторите, които търсим — каза той, облягайки се назад, — вероятно могат да бъдат най-забележими, когато човек познава по-добре мишената си. От моя опит знам — добави Волонтов, — че колкото по-интимни са отношенията, толкова по-интимни са разговорите.

В твоя опит с мароканските носачи на чай, помисли си Доминика. Тя потисна гнева си, докато гледаше брадавиците по врата на Волонтов.

— Добре, полковник. Аз ще се срещна с американеца отново следващата седмица. Няма да забравям вашия съвет за интимността и ще докладвам за прогрес. Ще предложа допълнителни срещи с надеждата да открием работното му разписание. Имам ли вашето одобрение за това?

— Да, да, това ще е добре. Но не подценявай емоционалната зависимост. Разбираш ли? — Оранжева мъгла около главата му, нервност, страх.

Думите излязоха, преди да успее да ги спре.

— Защо просто не вземете да го кажете? — Доминика се изправи от стола си. — Защо просто не ми заповядате да се просна по гръб? Аз съм офицер от службата. Служа на страната си. Няма да позволя да ми говорите по такъв начин. — Тялото ѝ трепереше от гняв и безсилие. Преди навъсеният Волонтов да успее да отговори, Доминика се завъртя кръгом и излезе от кабинета му, затръшвайки вратата зад себе си.

Ако това беше някой друг младши офицер, помисли си Волонтов, щях да го последвам във външната зала и да му одера кожата с брезова пръчка, после да го отпратя у дома под ескорт в подземията на „Лубянка“. Хайде, този път от мен да мине, каза си той. С нейното родословие така ще е по-безопасно. Всички видяха как Доминика изхвръкна от кабинета на Волонтов със зачервено лице и се отправи към своето бюро, точно под ъгъла на капандурата. Тя седна, наведе глава и стисна здраво ръба на плота.

Каква луда глава, мислеха си колегите ѝ. Те бяха чули как Доминика повиши глас. Да не би да беше малоумна? Най-добре да стоят настрана от това самоубийство, наистина самоубийство, което май щеше да се случи, мислеха си всички. Всички освен един.