Обичай ближния си [bg]

— Глупости! — отговори грубият глас. — Не можеш да минеш без паспорт. И толкоз!

Керн напрегна слух. След известно време долови тихия глас на другия мъж, който отговаряше на стражаря. И двамата бяха заловени значи. В същия миг нещо изшумоля под него. Жената тръгна обратно, като мърмореше.

Настъпи временно затишие. Сетне светлината на фенерчето зашари между дърветата. Чуха се стъпки. Керн се притисна към дънера.

Беше добре закрит от дебелите листа под него. Но изведнъж чу пронизителния, истеричен глас на жената:

— Тук трябва да е. Покатери се на едно дърво, тук…

Светлината бе насочена нагоре.

— Слизай! — извика грубият глас. — Иначе ще стрелям.

Керн обмисли положението. Не можеше да стори нищо. И скочи. Ослепителната светлина бе насочена към лицето му.

— Паспорт?

— Ако имах паспорт, нямаше да се катеря по дървото.

Керн погледна жената, която го беше издала. Беше разчорлена и почти обезумяла.

— Много щеше да ти е приятно, нали? — изсъска тя. — Да избягаш и да ни оставиш. Всички ще останем! — изпищя тя. — Всички!

— Млъквай! — изрева стражарят. — Застанете заедно! Трябва да ви пратим в затвора, всъщност сами знаете това! Влизане в страната без разрешение! Но какъв смисъл има да ви храним? Кръгом! И назад в Чехословакия! Помнете само, че следващия път ще стреляме, щом ви видим.

Керн взе куфара си от храсталака. Четиримата тръгнаха безмълвно един след друг, последвани от стражарите с електрическите фенерчета; можеха да видят само белите им лъчи. Изпитваха странното чувство, че са били заловени само от гласове и светлина, които ги връщаха назад.

Светлините най-после спряха на едно място.

— Вървете право напред! — заповяда грубият глас. — Всеки, който се опита да се върне, ще бъде застрелян.

Четиримата продължиха пътя си, докато престанаха да виждат светлините зад дърветата.

Керн чу зад себе си кроткия глас на човека, чиято съпруга го бе издала.

— Трябва да й простите… Беше обезумяла… Простете й! Сигурен съм, че съжалява сега…

— Все ми е едно — каза Керн през рамо.

— Но трябва да разберете — шепнеше мъжът. — Вълнението, страхът…

— Сигурно разбирам! — обърна се Керн. — Но да простиш, е мъчна работа. По-скоро ще забравя.

Той спря. Бяха на малка поляна. И другите спряха.

Керн легна на тревата и сложи куфара под главата си.

Другите започнаха да разговарят шепнешком. След това жената се приближи към Керн.

— Анна! — повика я съпругът й.

Жената застана пред Керн.

— Няма ли да ни покажете пътя назад? — запита рязко.

— Не — отговори Керн.

— По ваша вина ни уловиха. Въшливец!

— Анна! — повика съпругът й.

— Оставете я — каза Керн. — Човек изпитва облекчение, като се изкаже.