Скитник броди по света

— Виждаш ли, Луканчо, не е чак толкова страшно!

Това «Луканчо» така ми подействува, сякаш бях глътнал от кратунка студена вода. Като че ли ръката на майка ми ме погали. Изведнъж се разсветли пред очите ми и сърцето ми започна да бие по—равно.

— Сега, Луканчо, се пресегни — обади се отново старейшината — и измъкни от ръката на оногова меча му. Трябва да ми го дадеш!

Изпълзях малко напред, достраша ме от мъртвия, но се пресегнах и напипах ръката му. Тя беше влажна, пръстите му още стискаха дръжката на меча, как съм го измъкнал, не ми иде наум, обля ме пот. Върнах се заднишком.

— Туй е друго нещо! — изскимтя ли, изръмжа ли старейшината от удоволствие, като пое меча откъм острието, не помня. Над билото се беше възцарила такава тишина, че дори се стреснах.

От тия, дето бяха се втурнали напред, не шаваше нито един. Всички, изглежда, бяха пребити отведнъж.

Но тая страшна тишина не продължи кой знае колко. Един тропот се зададе, сякаш голяма—голяма черда волове бързешката отиваше на водопой. Надигнах се на лакът и това, дето видях пред очите си, не ме уплаши, а ме изуми. Три дълги редици от святкащо на слънцето желязо настъпваше срещу нас! Развяваха се знамена, люшкаха се икони, чуваше се песнопение, като на гробище, когато погребваха някой православен поп.

— Дано за главите си да пеете! — изръмжа зад мен старейшината.

Някой беше допълзял до него и го чух да казва:

— Срещу тая сила, чичо Никодиме, с нашите тояги не можем се пребори, ами да просим милост, докато е време!

— Млък, куче! — изсъска старейшината и по това, че оня изохка и се строполи на земята, разбрах какво се беше случило.

А долу първата редица беше тръгнала вече срещу насипа, следвана на десетина разкрача от втората, сетне от трета редица, на същото разстояние. Всички държаха в дясната си ръка меч, а в лявата — щит.

— Ще станете, когато ви кажа! — викна старейшината. — И ще млатите, докато душата ви излезе! Който отстъпи, ще му разцепя тиквата, тъй да знаете!

После на билото закипя такава каша, каквото сигур може да ври само в дяволския казан. Ония възлазяха нагоpe, а аз ги трепех, преди да са стъпили на равно, удрях ги с тъпото на секирата така, че от шлемовете им хвьрчаха искри. Те се олюляваха и падаха тежко на земята. Железариите им и нашите удари по тях така кънтяха, сякаш насипът се беше превърнал на една огромна ковачница, където трийсет души ковачи яко и често—често налагаха желязото с големи чукове.

Първите латинци, дето най бързаха, изпохапаха в нозете ми и телата им налягаха едно въз друго. Който пък се промъкваше, биваше тутакси съсичан от старейшината, той работеше зад мен — неговият меч викаше «хс—хс!», като че ли изсъскваха сто змии наведнъж, или пък гърмеше страховито, ако латинецът се беше завардил от удара му с щита си.

Но скоро ония започнаха да надделяват, вклиняваха се помежду ни, защото ние стояхме нарядко, а пък те бяха много. Въртях се наляво—надясно със секирата си, размахвах я, без да гледам по кого, блъсках, сечах и кръв плискаше, като по Коледа, когато православните колеха шопарите си. В миговете, когато около мене ставаше по—празно, бършех потта, която ручеше от лицето ми, и се оглеждах. Само тук—там някой от нашите още се държеше, млатеше с колец или секира, а наоколо му ония скачаха като вълкодави, прикриваха се а щитовете си и гледаха да го ударят с мечовете си или да го прободат. Веднъж както бях се извърнал към полето, зърнах втората редица на латинците, тя стоеше по средата на насипа, на място, още не беше получила заповед да влезе в боя. «Боже!» — проплака нещо в мене и краката ми премаляха. Тогава чух старейшината да ми вика: