Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
След спорта друга важна област за приложение на човешката сила станаха всевъзможните видове развлечения. Преди сто години всички смятаха, че най-главното място на света е Холивуд. Сега те биха могли да го твърдят с още по-голямо основание, но безусловно хората от 1950 година нямаше да могат да разберат как се разпределя лъвският пай от филмите на 2050 година — или щяха да решат, че е нещо прекалено сложно. И това беше развитие — нямаше го господството във филмовата индустрия, основано на парите.
Но сред безкрайните забави и развлечения на планетата, която сякаш беше готова да се превърне в една огромна игрална площадка, някои хора все още отново и отново си задаваха вечния въпрос, на който нямаше отговор:
А ПО-НАТАТЪК?
Единадесет
Ян се докосна до звяра, опря дланите си върху грапавата, като кора на дърво, кожа. Огледа огромните бивници и силно извития хобот — изкусният специалист по препариране бе увековечил слона в някаква войнствена или радостна поза. Интересно какви ли не по-малко странни същества от какви ли неизвестни планети щяха да разглеждат този земен пратеник?
— Много ли други зверове си изпратил на Свръхвладетелите? — попита той Рупърт.
— Около петдесет броя, но този, разбира се, е най-едър. Великолепен е, нали? Повечето бяха дребосъци — буболечки, змии, макаци и все от тоя род. Впрочем, не, миналата година им изпратих един хипопотам.
Ян мрачно се усмихна:
— Страшничка мисъл, но подозирам, че в тяхната живописна компания вече има и чучело на хомо сапиенс. Интересно, кой ли е удостоен с тази чест?
— Може и да си прав — спокойно отвърна Рупърт. — Не е сложно да се уреди чрез болниците.
— А ако изведнъж се намери желаещ да изпълнява ролята на жив експонат? — замислено продължи Ян. — Разбира се, при условие, че след това ще го върнат вкъщи.
Рупърт се засмя, но с някакво съчувствие.
— Ти какво, да не си решил да бъдеш този доброволец? Да го предам ли на Рашаверак?
Известно време Ян обмисляше това почти сериозно. После поклати глава.
— М-м… не, не трябва. Просто мислех на глас. Те сигурно ще ми откажат. Между другото, често ли виждаш Рашаверак?
— Беше преди половин месец при мен. Изведнъж изрови една книга, която търсех отдавна. Беше много мило от негова страна.
Ян бавно обиколи около фигурата на препарирания слон, поразен от майсторството, с което завинаги бе спрян този миг на могъщ порив.
— Разбра ли накрая какво търси той? — попита Ян. — Наистина трудно се съчетават двете неща — в науката Свръхвладетелите са достигнали такива висоти, а се интересуват от свръхестественото.
Рупърт подозрително погледна зет си — дали не се надсмиваше и той над неговото увлечение?
— Според мен, Рашаверак обяснява това съвсем правдоподобно. Като антрополог се интересува от всички особености на нашата култура. Не забравяй, че те няма за какво да бързат. Могат да изследват такива дреболии, за които на нашите учени не би стигнал цял живот. Ето, Рашаверак прочете цялата ми библиотека, а едва ли му е струвало много усилия.
Това можеше да бъде обяснение, но то не бе убедително за Ян. Понякога си мислеше да довери на Рупърт тайната си, но го възпираше вродената му бдителност. При нова среща със своя приятел Рашаверак той можеше да се разприказва — твърде силна щеше да бъде съблазънта.
— Между другото, грешиш, ако мислиш, че това е много голям експонат — неочаквано каза Рупърт. — Трябва да видиш над какво работи Съливан. Заел се е да приготви две от най-големите твари — кашалот и гигантски октопод. Схватката наистина е смъртоносна. Това се казва работа!
Ян мълчеше. В главата му се втурна дива, невероятна идея, нещо, за което дори не трябваше да си мисли сериозно. И все пак…, може би щеше да се получи, именно защото е толкова дръзко…
— Какво ти става? — разтревожи се Рупърт. — Да не ти е лошо от горещината?
Ян се опомни.
— Не, нищо — каза той. — Само се чудех как Свръхвладетелите ще вземат подобна играчка.
— Просто се спуска някой от товарните им кораби, отваря люка си и вмъква тази грамада вътре.
— Така си и мислех — каза Ян.
Приличаше на кабина за управление на космически кораб. Целите стени бяха в измервателни прибори и някакви инструменти, нямаше нито един илюминатор — само голям екран пред креслото на пилота. Машината можеше да поеме шестима пасажери, но сега Ян беше сам.
Той гледаше в екрана без да мигне, улавяше всяка подробност от преминаващия пред очите му удивителен и непознат свят — толкова непознат, колкото всичко, което може би щеше да срещне сред купищата далечни звезди, ако се осъществеше лудата му идея. Сега той навлизаше във владенията на чудовища, които се разкъсваха едно друго, необезпокоявани никога от нищо. Хиляди години хората са плавали над това царство на тъмнината, което лежи не по-дълбоко от километър под кила на кораба и до днес са знаели за него по-малко, отколкото за видимата страна на Луната.