Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
От повърхността на Тихия океан пилотът се спускаше към неизследваните още дълбини на Южната падина. Ян знаеше, че той се ориентира по незримите координати, разчертани от звуковите вълни на поставени по дъното на океана маяци. Но засега дъното беше толкова далече от тях, колкото земните равнини от плаващите в небето облаци.
Виждаше се твърде малко — локаторите на подводницата напразно се въртяха наоколо. Сигурно вълните от двигателите бяха разгонили по-дребната риба. Може би от любопитство щеше да се приближи някоя грамада, която не знаеше какво е страх.
Малката кабина потръпваше от скритата в нея мощ — мощ, способна да издържи огромното налягане на водните маси над главата на Ян, да създава и поддържа мехурчето от светлина и въздух, в което можеха да съществуват хората. Ян си помисли, че ако тази мощ откажеше, те щяха да се превърнат в пленници на един метален гроб, заровен дълбоко в тинята на дъното на океана.
— Време е да определим местонахождението си — каза пилотът.
Той натисна някакви бутони и двигателите спряха — подводницата постепенно забави хода си и накрая замря. Тя поддържаше равновесие подобно на въздушен балон в небето.
Хидролокаторът моментално установи къде се намират.
— След малко пак ще пуснем двигателите, само че първо ще огледаме дали няма нещо интересно — поясни пилотът.
От предавателя в тишината на малката кабина се разнесе ниско равномерно бучене. Ян не можеше да различи отделни звукове. Всички те образуваха еднообразен шум. Ян знаеше, че това е едновременно регистриране на гласовете на милиарди морски твари. Сякаш се бе озовал в сърцето на горски гъсталак, където кипи буен живот — само че в горския хор той щеше да различи някои гласове, а в тази плетеница от звукове не можеше да се улови нито една нишка. Всичко беше чуждо, непознато, никога досега не бе чувал нищо подобно… Той усети, че се изправят косите му от ужас — та нали това беше тук, на родната му планета…
Див вопъл проряза пластовете на неясния шум, както мълния прорязва буреносен облак. Бързо премина в разкъсващо душата ридание, в отчаян затихващ вой и замря, а след минута някъде по-надалеч се отзова още един. Последва пронизително пискливо разногласие, сякаш отнякъде се продъни самият ад…, пилотът побърза да намали звука.
— Господи, а това какво е? — въздъхна Ян.
— Зловещо е, нали? Това са китове, преминават на десет километра от нас. Знаех, че са някъде наблизо и си помислих, че може да искаш да ги чуеш.
Ян потръпна.
— А аз си мислех, че в океана е тихо! Защо викат така?
— Навярно приятел и приятелка си беседват. Съливан ще ти обясни всичко. Малко ми се вярва, но казват, че имал нещо като познати китове, които различава по гласовете. А, имаме си гост!
На екрана се появи някаква голяма риба с невероятна паст. Виждаше се, че и размерите й са солидни, макар Ян да знаеше, че по изображението е трудно да се съди за тях. Някъде изпод хрилете на това рибище се спускаше нещо като дълъг мустак, чийто край имаше разширение, подобно на камбана.
— Сега го виждаме в инфрачервена светлина — каза пилотът. — Ще опитаме обикновено изображение.
Рибата изчезна безследно. Остана само ярката фосфоресцираща висулка. По-надолу се забелязаха огнените точки по туловището и странното създание се мерна пред очите им в цялото си великолепие.
— Това е морски дявол — светещата висулка всъщност е примамка — заблуждава рибките. Фантастично е, нали? Не мога да разбера само едно — защо на тази въдица не се хваща по-голяма риба, която да го излапа самия него? Но няма да чакаме до утре. Сега ще включа двигателите и той ще офейка.
Кабината отново потрепери и подводницата се плъзна напред. Голямата светеща риба изведнъж възпламени всичките огънчета по тялото си — неистов сигнал за тревога — и като метеор потъна в непрогледната бездна.
След още двадесет минути бавно придвижване невидимите пръсти на локатора откриха първите белези на океанското дъно. Далече долу под подводницата преминаваше верига от невисоки и удивително меко очертани закръглени хълмове. Ако някога върху тях е имало издатини и неравности, то те отдавна са били изгладени от непрестанния дъжд, който падаше от водните висини. Дори тук, сред Тихия океан, далеч от огромните устия на реките, които постепенно смиват почвата на континентите, този дъжд не преставаше. Раждаха го изсечените от бурите склонове на Андите и телата на милиардите загинали същества, и прахът на метеоритите, които са се скитали из космоса с векове и накрая са намерили покой. Тук, в мрака на вечната нощ, пласт след пласт се трупаше основата на бъдещите континенти.