Десет приключения на Лиско

Червената шапчица стоеше пред тях, леко учудена, готова да се усмихне.

— Добър ден! — усмихна се най-после Червената шапчица. — Защо ме гледате така?… Не ме ли познавате?

Тя беше истинска, с червена шапчица и кошничка.

— Ей че симпатични животинчета имало в тази гора!… Да се запознаем — аз съм Червената шапчица… Ооо, защо ме гледате така? Не ме ли познавате? Не сте ли чували?

— Море, чували сме! — отвърна глухо Лиско.

— Тогава?

— Ох! — въздъхна лисичето.

— Лиско, нали си тръгваме? — Домби вече се готвеше да направи първата крачка, макар че все още бе привидно спокоен.

— Чакай! — отвърна Лиско, все още зяпнал в Червената шапчица.

— И аз викам да си тръгваме — предложи „нехайно“ Димби.

Червената шапчица плесна с ръце, червените й бузки блеснаха, а сините й очи засияха:

— От мен ли бягате? — запита тя. И понеже никой не й отвърна, рече весело: — За първи път някой бяга от мен!

— Моля ви се — обиди се Домби. — Имаме си работа. Мокси, имаме ли работа?

— Доста важна и доста неотложна — потвърди Мокси.

— Каква точно? — поиска да знае момиченцето.

— Не толкоз важна, за да тръгнем веднага — осведоми Мокси, — но и не толкоз маловажна, за да се бавим… Така че трябва да си… таковаме…

— Какво, какво?

— … тръгваме — завърши изречението си Мокси.

— Видяхте ли, че имаме работа? — рече Домби и вдигна крак за първата крачка.

— Може — съгласи се момиченцето, — но все ми се струва, че се уплашихте.

— От вас? — обиди се Домби. — Вие сте само едно нежно момиченце и нищо повече… Нали, Лиско?

— Обади се! — обърна се Мокси към лисичето. Защо мълчиш?

— Съвземам се — отвърна Лиско.

— Какво? — засмя се момиченцето.

— Правичко да ви кажа, не е лесно — рече Лиско. — Никак.

— Учудвате ме! — Червена шапчица наистина бе изненадана. — С какво ви изплаших чак толкоз?

— Не знам — призна Лиско, — но това съвпадение!… Мисля си, блъскам си главата, викам си, как е възможно такова съвпадение? Преди малко говорихме за нея и тя… Чудя се и е наистина за чудене.

Момиченцето се засмя, гласчето му звънна като камбанка.

— Не се смейте — намръщи се Мокси. — Цялата работа не е толкоз чиста.

— Никак! — съгласи се Домби.

Камбанката на смеха звънна отново:

— Ще ме скъсате!

— Гледам те — намръщи се още повече Мокси, — нищо и никаква Червена шапчица, миловидна по форма, а де да знам какво ще ни навлечеш.

— Съгласен съм да се махаме — присъедини се Димби, който досега мълчеше най-много. — Вижте я!… И шапката й шапка, и кошничката й кошничка. Нищо чудно, ако каже, че отива при баба си на гости.

— Боже мой! — извика момиченцето. — Разбира се!.. Отивам при баба.

— А така! — поклати глава Мокси. — Наредихме се.

— Баба ти живее в края на гората, така ли?

— Ами да!

Димби се почеса и продължи:

— В малката дървена къщурка, нали?

— Точно така!