Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Лиско — обади се Димби зад храста.
— Какво? — стресна се Лиско и се обърна.
— Къде е Червената шапчица?
— Отиде си, Димби. А ти се върна, а?
— Ами не мога да те оставя така… Хайде!
— Къде?
— Да се махаме.
В това време от другия храст се показа Домби:
— Лиско.
— Какво, Домби?
— Къде отиде оная?
— При баба си…
— Дойдох да те прибера и да се метлосваме, че имам лоши предчувствия. Нещо ми подсказва, че след тия странни явления ще се случат и страшни работи. Преди пет минути ми заигра окото… Да си виждал Димби?
— И той се е скрил зад храст.
— Хайде да ви прибирам и да тръгваме.
Мокси не намери за нужно да се приближи чак толкоз близо, обади се отдалеч и кой знае защо, заинтересува се за здравето на Лиско. Лиско му каза, че е добре.
Мокси му каза, че е дошъл да го прибере.
Лиско го запита:
— Защо?
Тогава Мокси каза, по-скоро извика:
— Оная, лудата, още ли е там?
— Не, Мокси. При мен са само някой си Димби и неговият приятел Домби.
Магарето се приближи, компанията се събра отново. Без да го усуква повече, Мокси настоя да се пръждосват колкото може по-рано и по-далеч.
— Защо? — заинтересува се Лиско.
— За да си гледаме работата — отвърна Мокси.
— Какво имаме да правим? — запита Лиско.
— Много неща — отвърна Мокси. — Вече е почти обед, а още не сме измислили приключение.
— Точно така! — потвърди Димби.
— Не разбирам какво по-добро приключение от туй, в което сме се набутали — рече Лиско. — Не усещате ли, че вече нещо става?
Димби, Домби и Мокси потръпнаха. Мокси автоматично се обърна с лице към гората.
— Не думай! — потрепера гласът на Домби. — Димби, аз тръгвам.
— Лиско, моля те! — призова още веднъж Димби.
— Но нали ТИ искаше да преживеем нещо опасно и с риск
за живота? — запита Лиско.
— Исках — призна Димби, — но да не бъде толкова опасно… Хайде, остави ги такива едни никакви Червени шапчици, след които винаги се мъкнат вълци!
— На реката е хубаво! — каза с копнеж Домби. — Плуваш си и си гледаш кефа.
— Добре, разбрах — съгласи се Лиско.
— Така те искам — успокои се Мокси. — Да поумняваш… На мен лично не ми харесват подобни съмнителни момиченца, които се явяват, без да ги викаш, и казват, че отиват при баба си… Знаем ги ние тия баби.
— И все пак не разбирам нещо — продума сякаш на себе си лисичето.
— Какво например?
— Не разбирам нищо — повтори замислено Лиско.
— Остави нещата сами да се разберат — посъветва Мокси. — Все ти, винаги ти искаш да разбереш всичко. Остави и на другите да разберат нещо.
— Все пак, Мокси…
— Моля те, Лиско!… Ако държиш поне малко на мен.
— От къде на къде — Лиско измисляше бавно това, което казваше, — тъкмо си играехме на Червена шапчица и — туп! — самата Червена шапчица!…
— Де да я знаеш дали е червена — забеляза Мокси. — Изобщо не й видяхте шапката.
— Ами!… Червена си беше, затова да бягаме! — изгуби търпение Домби.
Димби, Домби и Мокси наблюдаваха с нарастваща тревога как Лиско се замисля все по-дълбоко.
— Не може да бъде! — изрече най-после той. — Това е внушение!… Понеже много мислехме за нея… Халюцинация!… Къде е сега, а? Няма я. И няма да я има… Изобщо не е била тук… Чисто внушение, ви казвам. Приказките са си приказки, животът си е живот.
— Точно така! — подкрепи го Домби. — Има приказка за Червената шапчица, но червени шапчици няма.
— Знаете ли — замисли се и Димби, — че наистина ни се е сторило? Мислехме за нея и я повикахме с мисълта си… Плод на въображението.
— Наистина — съгласи се Мокси. — Затова да бягаме!
— Защо? — запита Лиско. — Нали ни се е сторило?
— А бе за всеки случай… Сега да бягаме, пък утре ще разберем.
— Мокси, разбери, всички мислехме за нея и тя дойде. Защо не идва друг път? А?… Защо точно сега, когато играехме на театър?… Освен това не ти ли направи впечатление, че не ме познава?
— Направи ми и ме учуди.
— Тогава? — запита Лиско.
— Какво тогава?
— Следователно не съществува. Някой не ме ли познава, значи не съществува… Изчезна, преди да й кажа, че съм бил в гнездото на орел и в стомаха на акула.
— Така си е — започна да се успокоява Димби. — Лиско е прав. Няма от какво да се страхуваме. Домби, какво ще кажеш?
— Май че сте прави — предаде се и Домби. — Макар че имам лоши предчувствия, ето, и окото ми играе, но все пак, като се замислиш: от къде на къде тук ще запъплят червени шапчици?… А, Мокси?
— Съгласен съм — отстъпи Мокси, — но все пак да се изтеглим към реката.