Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Носите й нещо за ядене, нали?
— Аха!
— Това е! — заключи Домби. — Приятели!…
Домби млъкна и не можа да продължи.
— Кажи, кажи! — подкани го Мокси.
— Защо все аз и ти, Мокси, предлагаме тези неща?… Нека този път Лиско… да…. такова….
— Прав е! — извика Мокси. — Все ние предлагаме да бягаме, а както виждате, сега е моментът да драснем.
— Момент! — намеси се най-после Лиско. — Червена шапчице, трябва ли да предположа, че в началото на гората ви е срещнал вълк?
— И то какъв! — отвърна весело момиченцето. — Огромен!… Страшен…
Момиченцето говори още дълго за вълка, но по едно време се отказа, защото говореше на вятъра… До нея вече нямаше никой.
„Защо ме оставиха сама? — запита се то. — Що за възпитание?“ И се провикна:
— Ееей, може да сте симпатични, може да сте всичко, но не сте кавалери! Хе-хе-хе! — засмя се момиченцето. — Не искам да ви наричам страхливци, обидно е, но сте такива!… Макар че сте симпатични… Разбрахте ли?
— Ей, кресло! — изскочи отнякъде Чими.
— Какво? — потърси го с поглед Червената шапчица.
— Какво си се развикала?
— Оо, жабок!… Ела тук.
— Баба ти е жабок!… Аз съм Чимиджимичамиджоми!
Така каза Чими и изчезна.
Червената шапчица започна да се смее с всичките си звънчета.
— Яаа, колко маргаритки! — прекъсна смеха си тя. — Прекрасни!… Особено тази!
Червената шапчица се наведе и вдигна Маргаритката, бившата актриса. Поднесе я по навик към носа си и я притисна към лицето си.
— Маргаритке — запита тя, — защо избягаха?… Слушай, мойто момиче, знаеш ли колко е обидно да те наричат Червена шапчица?… Имам сърце, имам душа, имам усмивка, мога да пея, но хората виждат в мен само една червена шапчица… Не е ли обидно?… Мисля, че имам и хубаво име, но ето че сама си го забравих, понеже никой не ми го казва. Всеки знае едно: Червена шапчице, здравей!… Червена шапчице, как си?… Червена шапчице, къде отиваш?… Ще ми се да захвърля шапчицата, която мама с такава любов ми уши… Но и това няма да помогне… Винаги ще си остана Червената шапчица, никога няма да порасна, макар че и това е добре, защото никога няма и да остарея… Защото съм Червена шапчица, наивна и беззащитна, но вечна!… Времената се менят, обичаите се менят, модите, песните, танците, но аз си оставам… Някои ме плашат с живота, предупреждават ме да се пазя. Не ме плашете с живота!… Има вълци, но има ловци, които се явяват в последната минута!… Така че хубаво е да си Червена шапчица!…
Момиченцето се завъртя по тревата и затанцува с Маргаритката.
— А!…
Червената шапчица остави кошничката на земята.
— Лисиче, тя се върна, а?
— Не съм лисиче!
— А какво?
— ЛИСКО.
— Ааа, ти ли си Лиско?
— Да. Чувала ли си?
— Не… Защо? Какво е станало?
— Нищо…
— Обидих ли те, че не те познавам?
— Леко… Чудна работа! — затюхка се лисичето. — Понякога животът и приказките така се объркват, че… И тези съвпадения… Тъкмо играехме на… И ти — хоп!… Слушай, сигурна ли си, че си срещнала вълка?
— ТОЙ ме срещна!
— А така!… И какво?
— Нищо… Поговорихме си.
— Чудесно!… За какво?
— Нищо… Зададе ми няколко въпроса и му отговорих изчерпателно.
— Ти си луда!… На вълк — изчерпателно…
— Ами какво да го правиш — пита. Учтив, внимателен…
— А така!… И какво те пита?.
— Всичко.
— Къде отиваш, какво носиш, къде живее баба ти… Така ли?
— Да.
— И ти му каза.
— Защо не?
— А така!… Слушай, ти имаш ли ум в главата си?
— Не ставай смешен, Лиско.
— Ох! — възкликна Лиско. — Знаеш ли как мразя наивните същества!… И какво, искаш да кажеш, че не знаеш какво ще стане нататък?
— Какво може да стане?
— Ами то си е написано в приказката.
— Приказките не ме интересуват.
— Добре, добре!… И сега право при баба ти, така ли?
— Да, тя ме чака.
— И после?
— Какво после?
— Защо ти са големи очите, защо ти са остри зъбите!… Как си ти!…
— Не те разбирам.,
— Ще те нагълта! Разбра ли?… Това го знае всяко дете. Питай и ще ти кажат.
— Лиско, Лискооо — отегчи се Червената шапчица. — Как можеш да допуснеш!… Знаеш ли колко учтив беше. И защо да ме нагълта? Какво съм му сторила?
— Майчице! — удари се по челото Лиско. — Нищо!… Нищо не си му сторила. И пак ще те изяде! Разбра ли?… Ще те изяде с коланчето!…
— Тази гора е пълна с глупави животни — нервира се Червената шапчица и хвърли маргаритката. — Довиждане!
Момиченцето се отдалечи. Лиско се ослуша. До ушите му долетя смехът на Червената шапчица, който му напомни песен на камбанки. Лисичето стоеше сред полянката и се чудеше какво да прави, освен това се ядосваше, че има толкова наивни същества, въпреки приказките и предупреждението, залегнало в тях.