Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Още ли погребват тук костите на воините?
Дон Хуан се престори на озадачен, а после широко се усмихна.
— Това не е гробище — каза той. — Тук никого не погребват. Казах, че навремето тук са погребвали воините. Имах предвид, че са идвали тук да се погребат за една нощ или за два дена, или за колкото време са имали нужда да останат. Нямах предвид, че тук са погребвали костите на мъртъвците. Мен гробищата не ме интересуват. В тях няма сила. Сила има в костите на воина, но те никога не са в гробищата. А в костите на човека на знанието има дори още повече сила, само дето е почти невъзможно да ги намериш.
— А кой е човек на знанието, дон Хуан?
— Всеки воин може да стане човек на знанието. Както ти казах, воинът е безупречен ловец, който търси сила, Ако успее в лова си, той може да стане човек на знанието.
— Какво искаш…
Той спря въпроса ми с движение на ръката. Стана, даде ми знак да го последвам и заслиза по стръмната източна страна на скалата. В почти отвесната стена имаше очертана пътека, която водеше към кръглото място долу.
Бавно поехме надолу по опасната пътека и когато стигнахме равното, дон Хуан, без да спира, ме поведе през гъстите храсталаци към средата на кръга. Там насъбра няколко дебели сухи клони и разчисти място за сядане. Мястото беше също съвършено кръгло.
— Възнамерявах да те погреба тук за цялата нощ — каза той. — Но сега вече знам, че трябва да мине още време. Нямаш сила. Ще те погреба за малко.
Идеята, че ще ме затворят, ме притесни сериозно и аз попитах как възнамерява да ме погребе. Той се закикоти като дете и започна да събира сухи вейки. Не ме остави да му помогна и каза, че трябва да седя и да чакам.
Нахвърля клоните, които бе събрал, в очистения кръг. После ме накара да легна с глава на изток, положи сакото ми под главата и направи клетка около тялото ми. Изгради я, като начупи клоните на парчета, по половин метър едното, и ги заби в меката пръст; клоните, които завършваха с чатал, послужиха за подпори на няколко дълги пръчки, които образуваха рамка и оформиха открит ковчег. Той затвори кутиеобразната клетка, като положи малки вейки и листа по дългите пръчки и по този начин ме покри от раменете надолу. Главата ми остави да стърчи заедно със сакото, което ми служеше за възглавница.
След това взе дебело парче сухо дърво, разрови пръстта около мен и покри с нея клетката.
Рамката беше тъй солидна и листата тъй добре подредени, че вътре не падна никаква пръст. Можех свободно да движа краката си и всъщност можех дори да излизам и влизам пълзешком.
Дон Хуан каза, че обикновено воинът си построява клетката и после влиза в нея, като я запечатва отвътре.
— А животните? — попитах аз. — Не могат ли да изрият пръстта отгоре, да нахлуят в клетката и да наранят човека.
— Не, от това воинът не се тревожи. Тревожиш се ти, защото нямаш сила. Воинът освен това се ръководи от непреклонната си цел и може всичко да отблъсне. Нито плъх, нито змия, нито планински лъв могат да му попречат.
— И за какво се погребват, дон Хуан?
— За прозрение и сила.
Изпитах крайно приятно чувство на смирение и удовлетворение; в този момент светът изглеждаше спокоен. Тишината беше изумителна и в същото време отпускаща. Не бях свикнал на такова мълчание. Опитах да заговоря, но той ми шътна да мълча. След малко покоят на мястото ме завладя. Замислих се за живота си, за миналото си и изпитах познатото чувство на тъга и угризение. Казах му, че не заслужавам да бъда тук, че този свят е силен и красив, а аз съм слаб, и че моят дух е бил обезформен от обстоятелствата на моя живот.
Той се разсмя и заплаши да покрие главата ми с пръст, ако продължавам да говоря подобни неща. Каза, че съм мъж. И като всеки мъж заслужавам всичко, което е съдба на мъжа — радост, болка, тъга и борба, — и че природата на мъжките дела е без значение, щом мъжът се държи като воин.
Снишавайки глас почти до шепот, той каза, че ако аз наистина чувствам своя дух обезформен, просто трябва да го преправя — да го пречистя, да го направя съвършен, защото в нашия живот нямаме друга задача, която да е по-достойна. Да не се погрижиш за своя дух, значи да дириш смъртта, а това е все едно да търсиш нищото, тъй като смъртта без друго ще ни настигне.
Дълго време той не проговори, а после каза с тон на дълбоко убеждение:
— Търсенето на съвършенство на воинския дух е единствената задача, достойна за нашата мъжка природа.
Думите му подействаха като катализатор. Усетих тежестта на своите минали деяния като непоносимо и досадно бреме. Признах, че за мен няма никаква надежда. През сълзи заговорих за живота си. Казах, че съм скитал толкова дълго време, та съм станал глух за болката и тъгата, освен в особени случаи, когато осъзнавам своята самота и безпомощност.