Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Той не каза нищо. Сграбчи ме под мишниците и ме изтегли от клетката. Когато ме пусна, аз седнах. Той също седна. Между нас настъпи неловко мълчание. Помислих, че ме оставя да се съвзема. Взех бележника си и от нерви започнах да пиша.
— Чувстваш се като лист на произвола на вятъра, нали? — каза той накрая, взирайки се в мен.
Точно така се чувствах. Той като че ли ми съчувстваше. Каза ми, че моето настроение му напомнило за някаква песен и запя ниско; докато пееше, гласът му беше много приятен и аз се заслушах в думите:
„Тъй далеч съм от небето, където се родих. Безмерна носталгия нахлува в мислите ми. Сега, когато съм тъй самотен и тъжен като лист на вятъра, понякога искам да ридая, понякога искам да се смея с копнеж“ (Que lejos estoy del cielo donde he nacido. Immensa nostalgia invade mi pensamiento. Ahora que estoy tam solo y triste cual hoja al viento, quisiera llorar, quisiera reir de sentimento).
Дълго не проговорихме. Накрая той наруши мълчанието.
— От деня, в който си се родил, по един или друг начин някой е правил нещо с теб — каза той.
— Така е — казах аз.
— Постоянно правят нещо с теб против волята ти.
— Вярно е.
— И сега вече си безпомощен като лист на вятъра.
— Правилно. Точно така е.
Казах, че обстоятелствата на моя живот често са били опустошителни. Той слушаше внимателно, но не можех да разбера дали просто беше съгласен с мен или беше искрено загрижен, докато не забелязах, че се опитва да прикрие усмивка.
— Независимо колко ти се иска да се самосъжаляваш, ти трябва да промениш това — каза той кротко. — То не съответства на живота на един воин.
Той се разсмя и отново запя песента, но измени интонацията на някои думи; в резултат се получи вопъл. Отбеляза, че съм харесал песента, защото в своя живот не съм правил нищо друго, освен да търся недостатъци и да се оплаквам. Не можех да споря с него. Беше прав. И все пак вярвах, че имам достатъчно основания да оправдая усещането, че съм като лист на вятъра.
— Най-трудното на този свят е да усвоиш настроението на воин — каза той. — Няма нужда да се натъжаваш, да се оплакваш и да търсиш основание за скръбта си, вярвайки, че някой винаги прави нещо с нас. Никой не прави нищо на никого, още по-малко на един воин.
— Ти си тук, с мен, защото искаш да си тук. Досега трябваше да си поел напълно тази отговорност, затова идеята, че си на произвола на вятъра, е недопустима.
Той стана и започна да разваля клетката. Прехвърли пръстта обратно там, откъдето я бе насъбрал, и внимателно разпръсна всички пръчки из чапарала. После покри разчистения кръг с треволяк и съчки, оставяйки мястото така, сякаш никой никога не го е докосвал.
Обърнах внимание на сръчността му. Той отговори, че добрият ловец би познал, че сме били там, независимо колко предпазлив е бил той, защото следите на човека не могат напълно да се заличат.
Седна с кръстосани крака и ми каза да се разположа колкото мога по-удобно, с лице към мястото, където ме беше погребал, и да остана така, докато тъжното ми настроение се разсее.
— Воинът се погребва, за да намери сила, а не да ридае от самосъжаление — каза той.
Опитах се да му обясня, но той ме накара да спра с нетърпеливо движение на главата. Каза, че трябвало бързо да ме извади от клетката, защото настроението ми било непоносимо и той се изплашил да не би мястото да презре моята мекошавост и да ме накаже.
— Самосъжалението е противно на силата — каза той. — Настроението на един воин изисква самоконтрол и в същото време изисква да се самозабрави.
— Как става това? — попитах аз. — Как може човек едновременно да се контролира и да се самозабрави?
— Трудно е — каза той.
Изглежда размишляваше дали да продължи да говори или не. На два пъти беше на границата да каже нещо, но се спря и се усмихна.
— Още не ти е минала тъгата — каза той. — Още се чувстваш слаб и затова е безсмислено сега да се говори за настроението на воина.
Мина почти цял час в пълно мълчание. После той рязко ме попита дали съм успял да усвоя техниката на „сънуването“, на която ме бе учил. Бях опитвал усърдно и бях успял след огромни усилия да се добера до някаква степен на контрол върху сънищата си. Дон Хуан беше много прав в твърдението, че човек може да прави упражненията си като за удоволствие. За първи път в живота си бях очаквал с нетърпение да заспя.
Дадох му подробен отчет за това, което бях постигнал. За мен беше сравнително лесно да задържа образа на ръцете си, след като бях научил как да си наложа да ги гледам. Съновиденията ми, в които не винаги виждах ръцете си, траеха доста дълго, докато накрая губех контрол и се потапях в обикновени, непредвидими сънища. Не можех, сънувайки, да гледам по избор ту ръцете си, ту други неща. Каквото се случеше. В даден момент си спомнях, че трябва да гледам ръцете си и след това нещата наоколо. Имаше нощи обаче, когато не можех да си спомня въобще да съм правил това.