Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

В ранния следобеден час движението в градския център беше не чак кошмарно, но все пак достатъчно задръстено, и Балабан изгуби над четвърт час във висене по светофарите. Накрая, когато излязоха от центъра и отляво на пътя им се ширна неугледна тревна площ, осеяна с прелетни боклуци, Балабан сви по една алея и след минута паркира близо до сиво няколкоетажно ръбато здание с огромни букви „ИХСТБ“ над козирката. На покрива на зданието огромно синьо-бяло рекламно табло хвалеше достойнствата на застраховката „Задгробен живот“.

Подстъпите към института на Търтея се охраняваха от дебело дедище с килограмите на слонче в предучилищна възраст — дори месестият му дълъг нос приличаше донякъде на хобот. Джон мислеше, че хоботният ще ги разпитва кои са и къде отиват, но Балабан му подхвърли през рамо паролата „Ние сме при Григор“ и дедището без възражения ги пусна да влизат.

Раздрънканият асансьор с липсващо копче за последния етаж ги изкачи до предпоследния. Отгоре гърмеше канонада от къртачни машини и хамалски възгласи. Джон инстинктивно присви глава, сякаш пазейки се да не го удари нещо изкъртено. Стълбището към последния етаж — накъдето сочеше указателят „Нечиста математика“ — беше запречено със солидна метална решетка. Вратата в решетката обаче зееше отворена и двамата безпрепятствено влязоха в покоите на нечистите математици.

Там явно течеше ремонт. Вратите бяха разтворени, сновяха хора в работни дрехи, удряха чукове, коридорът беше покрит с прах, хартии, дъски и парчета мазилка. Балабан влезе в първата попаднала му стая: тя се оказа празна, с изкъртена електроинсталация, единствените мебели — стар шкаф и бюроподобно изделие от талашит — бяха издърпани в средата. Върху плота на бюроподобното лежаха няколко прашни изпечатани листа. Джон се приближи и прочете заглавието: „Образът на кучката в творчеството на Джаки Колинс“. „Какво е това?“ — попита той тихо. „А-а — махна отегчено с ръка Балабан. — Тема за кандидат-студентски изпит по литература. Тук някой я е изкарал на принтер…“ Балабан и Джон излязоха и се насочиха към следващата отворена врата, през която се виждаше очилат субект със скъсани дънки да разглобява нещо дървено.

— Ч-ч-ч-ей, вие двамата! — проехтя басов глас.

Джон се обърна и видя грамаден мъжага — почти два метра, с кожено яке, широки зелени панталони, небръснато лице и квадратна прическа. Мъжагата се приближаваше откъм другия край на коридора с тлъсто парче арматурно желязо в дългите си почти до коленете ръце.

— Вие, вие! — онзи разкърши мощни рамене, после се взря в лицето на Балабан, присви очи, набърчи чело, все едно мислеше.