Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))
- Автор: Попов Иван
- Серия: Езиково инженерство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))». Краткое содержание книги:
Авторът надниква в кухнята на трите най-мистериозни организации на XXI век: Отдела за борба с организираната реалност, Комитета „Лукач“ и курвите от Несла.
Балабан извади от джоба си някакво удостоверение. Лука го разгледа и му го върна.
— Това не ми говори нищо. Такива картончета аз мога да си напечатам знаеш ли колко…
Балабан въздъхна и погледна събеседника си право в очите.
— Лука, не знаеш колко си загазил — каза. — Тая проверка от МАСТЕХКОН е заради тебе, ама ти още не си разбрал. И ако скръцнат проверяващите със зъби, Търтея ще омекне и ще те докара вързан…
— Говориш френски работи, омбре — скептично присви очи Лука. — Първо, Търтея едва ли подозира, че съществувам…
— Каймана ще му каже, ако не подозира!
— …а освен това, защо да е заради мен проверката?
— А кой друг от секцията може да разработва закриващи технологии?
— Омбре, не че знам какво е това, но просто нямам нищо общо.
— Слушай, Лука! — Балабан почна да се нервира. — Ти при нас си основен заподозрян по две дела. Едното е за генератора на Ван дер Лаф…
Лука отегчено завъртя глава.
— И колко години, омбре, ще ми лепнат за него според теб? — каза със саркастична усмивка. — Това за Ван дер Лаф е вече история и всички го знаят. Няма нищо углавно. Софтът струва сто змейчета, всеки може да си го купи, а че Каймана не го е рекламирал, това си е негова работа…
— А защо тогава асоциираната размерност на медийното инфополе скача като с овчарски скок, след като си вързал журналистите към генератора? А? И защо концентрацията на оксиморони надминава всички пределно допустими норми? Лука, има някои параметри, за които ние в „Лукач“ следим и ако не са в рамките, следват наказания за виновните. Ей онзи кадър, дето седи в колата, те изчисли с един брояч на думи само. Защо така се дъниш?
— Никой не ми е казвал за пределно допустими норми — Лука сякаш се пообърка. — И освен това, за инфополето си отговарят медийните шефове от ФИГовете. Оправяйте се с тях и не ме забърквайте в чужди каши.
— Но има още едно дело, Лука! Делото за „болните мозъци“. Мозъци са програмирани да работят като паралелни компютри. Като клетъчни автомати, като невронни мрежи. И хората полудяват. Да, Лука, полудяват! Нещата клонят към епидемия…
— Колко такива… полудели има? — попита неочаквано Лука.
— Осем са били преди половин годниа. Сега не знам.
— И това ако е епидемия… Само че какво общо имам аз?
— Направи си сметката така. Препрограмирани мозъци са засечени само в тая страна. Търсим вината в някакъв местен черен хумтех. Но тук като хумтех-разработчик се е проявила само вашата секция, с „Ван дер Лаф“. А във вашата секция кой е разбирателят? Само ти. Много примитивно звучи, ама… И освен това преди година страшно са ти трябвали изчислителни мощности. Шефът не ти е купил суперкомпютър, а след известно време си спрял да врънкаш. Все едно си намерил мощностите. Възражения имаш ли?
— Н-н-н-н… — Лука отново присви скептично очи. — Поскалъпени са ти изводите, омбре. Така можеш да докажеш каквото си искаш.
— А за какво ти трябваха мощности?
— Омбре, не ме разпитвай, защото… — намръщи се Лука, но после лицето му се проясни. — Чакай! Ти да не си играл бридж в бара на шести корпус на университета? Струваш ми се познат отнякъде, мисля, че е оттам…
— Кога да съм играл?
— Преди няколко години.
— Не. Но съм учил там. Може да си ме виждал случайно… Слушай, Лука, а ще ми подскажеш ли, като разбирател на разбирателя, не се ли занимават с хумтех някъде другаде из вашите ведомства? Ето например, при вас има секция „Бързи сънища“. Вчера я открих, като ви гледах сайта в мрежата. Какво работят там, а? Може би нещо с хипноза? Двайсет и пети кадър? Или, не дай боже, мозъчно програмиране?
Лука се почеса нервно под мишницата.
— Не знам нищо за „Бързи сънища“ — каза. — Нямам там познати. Мисля, че са някакви дърти пънове на доизживяване.
— Ами ако не са? Ако сред тях има някой отделно взет сръчко?…
— Не ми се вярва — Лука се почеса нервно и под другата мишница.
— …отделно взет, както ти си във вашата секция. Тук всички разбиратели сте законспирирани дълбоко в низините на йерархията, знам аз…
Някъде откъм къщите отпред се чу бучене на кола. Звукът се приближи доста бързо — рев на одрезгавял от годините двигател, примесен със свирене на гуми по завоите и дрънчене на зле закрепена ламарина. След няколко мига колата изскочи с бясна скорост иззад близкия завой и се понесе към застаналите на пътя Лука и Балабан. Двамата бързо отскочиха към канавката. Колата прелетя покрай тях, приветствайки ги с надут клаксон и с взрив от нечленоразделни възгласи на ударени от хормон селяндури — поне десетина диви физиономии ревяха от натъпканото купе. Гора от ръце, свити в могъщ народен жест, щръкна над спуснатите стъкла. Измежду ръцете Джон успя да зърне и един крак — ляв и женски, ако се съдеше по ниската степен на окосмяване, и също сякаш свил криви пръстчета с червено лакирани нокти в могъщия народен жест. След секунда говедовозът изчезна зад крайпътните храсталаци, ревът на мотора и живия товар се позаглуши, после отново се усили, когато колата се появи в обсега на пряка видимост.