Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

— Видя ли, че сме нация техническа? — смигна Балабан, докато слизаха по парадното стълбище към паркинга. — А ти не вярваше. Тук е мизерия, но правят всичко.

— А щом сте толкова умни, защо сте такива бедни? — възрази Джон. — Я си вижте брутния продукт…

— А ние сме умни тъкмо защото сме бедни. И защото брутният продукт. Влиза някаква техника, някакви чаркове, джаджи. Ние ги купуваме я на старо, я на крадено, и почваме да се чудим как да се оправим с тях, понеже нямаме пари нито за сервиз и поддръжка, нито за нищо. Чувал ли си какво е това дъмпинг на интелект? Това е, когато твоят мозък е толкова ниско платен, че ти излиза по-евтино да си загубиш куп време и сам да се оправиш с някакъв девайс, отколкото да платиш на специалиста-обслужвач. Става като натурално стопанство на хай-теха, много смешно, ама е така. Всеки бъзика всичко, всеки си завира навсякъде било отвертката, било поялника. Никой не се шашка от строгите надписи на капака, когато го развинтва. И затова нашите хора нахитряват… Къде беше адресът на редактора?

— Булевард „Брам Стоукър“ 78 — каза Джон, като се свери с паметта на мобилника.

— А, знам го. Сядай да тръгваме.

Булевард „Брам Стоукър“ се оказа почти в центъра на града, а номер 78 — масивна шестетажна сграда в ранен постфашистки стил, приветлива като чиновник от службата за посмъртна реабилитация в исторически филм на ужасите. Видът на начумереното здание отново върна Джон на мисълта, че човешкият материал тук е неподгонен, че не се грижи за фасадите, понеже не му е инсталирано в психиката взаимно еднозначно съответствие между вида на фасадите и моралния облик на укриващите се зад тях — и отново, също като предишния ден, успя да се учуди, че и неговият вътрешен фасаден оценител е започнал да не се обажда съгласно стандартите… Такива мисли бяха обзели Джон, докато Балабан паркираше колата на тротоара и докато двамата катереха стълбището за третия етаж, и чак звънецът на вратата с номер 17 го свърза обратно накъсо към реалността.