Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))
- Автор: Попов Иван
- Серия: Езиково инженерство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))». Краткое содержание книги:
Авторът надниква в кухнята на трите най-мистериозни организации на XXI век: Отдела за борба с организираната реалност, Комитета „Лукач“ и курвите от Несла.
— Да. — Редакторът изведнъж трепна, отскочи назад, сякаш стреснат от нещо, гласът му стана още по-скучен, равен и официален, като на бракуван бюрократ. — Да, да. Странно. Много странно.
— Кое е странното?
— Странното, мистър Сидорчук, е, че трима ваши колеги от метрополията съвсем скоро ме питаха за тази статия. — Редакторът хвърли поглед към причудливия стенен часовник с форма на спирална галактика. — Да, само преди час и нещо ме потърсиха.
— По телефона ли? — заинтересува се Джон.
— Не, дойдоха направо тук. Седяха като вас до масата, дори със същите бонбони ги почерпих…
Джон погледна крадешком към Балабан. Колегата му се изтягаше лениво в креслото, като мечок, готвещ се за зимен сън.
— Какво съвпадение! — разпери театрално ръце Джон. — Как се казваха тези колеги? Може би ги познавам?
— Само единият се представи. Мистър Пейн. Дик Пейн, ако не се лъжа. Даде ми и визитка, ето я… Да. Член на Американската асоциация за алтернативна информатика. И два телефона…
Джон погледна визитката. Единият телефон беше, кой знае защо, тукашен, а другият — с код на град Армадильо. Служебната централа на Програмата „Лукач“ — и четирицифрен вътрешен номер. Джон едва се сдържа да не попита: „Пейн… един такъв рижав и слаб, нали?“. Но това трябваше да го каже сам редакторът. Проточиха се няколко секунди мълчание.
— Един такъв рижав и слаб — призна си накрая Стефан.
— Каза ли какво го е заинтересувало в статията?
— Интересуваше го авторът. Искаше да вземе и да провери данните му.
— И вие… свързахте ли го с автора?
— Защо да не го свържа? Макар че аз имам само телефона му. Ето… — редакторът се хвърли към стенния шкаф и измъкна архивен брой от вестника. — Ето, тук съм го написал — разлисти той броя и посочи надрасканото с молив над заглавието на статията: „812-345. Роберт“.
— Други данни за автора нямате ли? — попита Джон.
— Други? — редакторът погледна стреснато. — Мистър Сидорчук, вие ме разпитвате също като вашия… така да го наречем, колега… преди вас. Не, нямам други данни. Роберт само ми прати статията, после дойде да си прибере хонорара и това е. Беше младо момче, дребно, гледаше малко като замаян…
Стефан млъкна. Възцари се неловка пауза.
— Господа — каза накрая редакторът и въздъхна дълбоко. — Кажете честно, кой от вас е от Пакта: вие двамата или онези преди вас? Ясно, момчето е написало нещо, дето не е трябвало, и вие сега го гоните, за да разберете откъде е изтекла информацията. Така ли е?
Джон помълча няколко секунди.
— Не е съвсем така — отговори. — Не че съвсем не е така, но… Аз представлявам международна служба, мистър Пейн — също. Но нямаме нищо общо с Пакта. И никакво изтичане на информация няма. Вие, Стефан, може да спите спокойно. Вас никой няма да ви закачи за нищо… — Той се надигна от креслото, Балабан го последва. — Беше ни много приятно да разговаряме с вас, но трябва да тръгваме.
Двамата се сбогуваха с поизплашения редактор — на прощаване той промълви нещо като: „Момчето не е виновно, не го мъчете!“ — и напуснаха квартирата.
Още на стълбището Джон набра на мобилника номер 812–345. Телефонът обаче не отговаряше. Балабан взе мобилника, върза се към някаква база данни и потърси името на абоната. Абонат се оказа някой си Барух Якимовски, живеещ на улица „Липова“, номер 31.
— Тоя Роберт наемател ли е там, какъв ли? — почуди се Балабан.
— Давай направо на адреса! — разбърза се Джон. — Че ония идиоти пак ще дойдат преди нас!
— Кои идиоти? Тоя… Дик Пейн ли?
— Същият. Той, ако не ти е казал Асанович, е интелигент на Програмата. Вчера се засякохме в Междуфондационното.
— Аха!
Двамата се метнаха на колата, Балабан запали и пое към адреса. Пресякоха още веднъж градския център и се озоваха в същия квартал, където предния ден Джон бе търсил редактора. Балабан помота колата из тесните улици, взирайки се отдалеч в табелите и номерата по вратите, и накрая спря.
— Тук някъде трябва да бъде. Само че…
Трийсет и първи номер липсваше. Между къщите с номера 29 и 33 зееше голям изкоп. Ръждив багер, стъпил с веригите си на жълтата глинеста пръст, разширяваше трапа, товарейки пръстта на архивно изглеждащ самосвал. Мъж с карирана риза, навярно шофьор на самосвала, пикаеше гърбом към изкопа до стената на съседския гараж. Суетяха се работници с лопати и двама началници с хартии в ръце.