Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))
- Автор: Попов Иван
- Серия: Езиково инженерство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))». Краткое содержание книги:
Авторът надниква в кухнята на трите най-мистериозни организации на XXI век: Отдела за борба с организираната реалност, Комитета „Лукач“ и курвите от Несла.
— Сидорчук, за тези неща ще пратим професионалист, интелигент. Ти си от съвсем друга област, нямаш опит в политическия мениджмънт. Затова бъди така добър да се ориентираш към явяване в централата. Това е заповед, Сидорчук, разбираш ли?
— Ясно, ясно — Джон побърза да се съгласи, макар че вътрешно беше почти бесен. — Друго нещо има ли?
— Засега не. До скоро — Макилрой прекъсна връзката.
Джон едвам се сдържа да не фрасне мобилника в пода на колата. Ядосан беше не толкова от тъпата категоричност на заповедта, колкото от абсолютно неподходящия момент, в който тя идваше. Ако бяха го прибрали още при пристигането, едва ли щеше да има нещо против. Но сега тъкмо беше хванал нишката — и хоп, нишката се отменя, чорапа ще го разплитат други служби…
Балабан с интерес погледна към колегата си — явно репликите по мобилника и мрачното изражение на Джон го бяха заинтригували. Той понечи да попита нещо, но тогава пък изпиука неговият мобилник. „Ало!“ — викна Балабан в микрофона, придържайки волана с една ръка. „О-о-о, Альоша!… Как така?… Да го разстрелят трябва Макилрой! И Барбара Уест, да! Но аз съм най-виновен, Альоша… Не, не! Виновен съм!… Да, ще ти се обадя по-късно, че сега тук гоня един… До чуване!“ Балабан прибра апарата. Беше зачервен и мрачен, дишаше тежко.
— Асанович ли беше? — попита глуповато Джон.
— Той. А аз съм много тъп, много! — викна ядосан Балабан и удари с длан по волана. — Като тръгнах от Армадильо, трябваше да изчистя едни демони от сървъра. Но забравих. А между тях беше оня демон, който бъзикаше психодосиетата, нали се сещаш, че бях кракнал базата данни?… Е, някакви гадове от някаква комисия правели проверка на машините в отдела, намерили тоя демон, видели, че двамата с Альошата сме си редактирали досиетата по особено жесток начин…
— А, значи затова Асанович… — не се доизказа Джон.
— Затова, затова! Търсели ме и мене. Добре поне че изнесох от моята квартира всички девайси! Ако ги бяха спипали и тях… Ама то и сега се чудя дали да се връщам в Армадильо. Тази комисия ще ме скъса от разпити.
— Ако са те търсили, защо не са те намерили по мобилника? — не разбра Джон.
— Сега съм с тукашен номер, в Комитета го знае само Асанович. А той няма право да им го каже, докато не сдаде секретните си операции. Нали аз съм интелигент в момента. Но той няма да сдаде операциите веднага…
Настроението в колата бе повече от тягостно. Бяха излезли от града, а велосипедният Лука продължаваше да си кара напред по пътя, отклонил се от главното шосе малко след изходната табела на столицата и разсичащ полето в посока на близките възвишения. Пътят беше асфалтов, но абсолютно пуст. Мрачният, сумтящ през зъби Балабан периодично пускаше Лука да стигне до границата на видимост, после минаваше известно разстояние и пак спираше. Като игра на котка с мишка. Лука обаче дори не се обръщаше, въртеше си педалите напред.
— А нашата операция са я отменили — сети се да съобщи Джон. — Асанович би трябвало да те отзове. Каза ли ти го?
— Каза го. Но тая работа с отдел „Нечиста математика“ ще я разплета. Само че не за Комитета, а за себе си. Смятай, че гоня Лука на своя глава. А ти ако искаш помагай, ако искаш — недей…
— Автокефален си станал — отбеляза Джон. Настроението му необяснимо защо се разведри.
— Какъв? — не разбра Балабан.
— Автокефален. Значи — на своя глава.
— Ами като няма чужди… — усмихна се криво Балабан. — Или има, ама празни…
Пътят достигна полите на възвишението и стана по-стръмен. Отдалеч се виждаше как Лука видимо забави темпо, преви гръб, а беше още в началото на стръмнината. След още няколкостотин метра слезе от велосипеда и го забута нагоре. Вече се видя и накъде отива: напред по склона се белееха пръснати къщи и цъфнали дървета в дворовете покрай тях — може би село, а може би вилна зона.
— Аз ще говоря с него — каза Балабан, приближавайки с колата вървящия Лука. — Ти в началото си трай.
Джон кимна. След секунди Балабан изпревари велосипедиста — той се оказа доста дребен на ръст, с разрошена от вятъра русолява коса и измъчено на вид мършаво лице, — спря на няколко метра пред него и излезе от колата.
— Ей, Лука! — викна. — Качвай се, ще те закараме.
— Няма смисъл — каза оня, задъхан от изкачването, хвърляйки само бегъл поглед към Балабан. — Аз почти стигнах…
— Лука, чакай! — повтори Балабан. — Имам да говоря с теб.
Лука спря и се огледа. Джон се огледа също. Нямаше жива душа наоколо освен тях тримата.
— А ти, омбре, какъв си? — обърна се Лука към Балабан. Гледаше го доста подозрително. — Кой те праща при мене?