Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
Внезапно Тидомин го стисна силно. Чу нечий немощен крясък. Светлината блесна и той видя всичко.
Лежеше върху дървена кушетка в необичайно украсена стая, осветена от електричество. Ръката му стискаше мъж, облечен в модно облекло, а не Тидомин. Със сигурност познаваше лицето му, но не можеше да си спомни откъде. По-назад стояха други хора — също смътно познати. Маскул седна, разсмя се, макар да нямаше причина, и се надигна. Е зачуди се защо всички са се вторачили развълнувано в него. Отново изпита чувството, че лицата му са познати. Особено на двамина — мъжът в дъното на стаята, който нервно крачеше напред-назад, с изменено от възвишено и строго изражение лице. Другият — едър брадат мъж — беше самият той. Да — гледаше двойника си. С погледа на възрастен мъж, съсипан от порока, който ненадейно се е озовал пред собствената си фотография от наивната идеалистична младост.
Двойникът му заговори. Чуваше звуците, без да схване смисъла им. Вратата рязко се отвори и вътре се вмъкна дребничък звероподобен тип, който тръгна право към него, Маскул. Каза нещо, ала думите бяха неразбираеми. Лицето на новодошлия се изкриви в отвратителна гримаса и човечето сграбчи врата му с косматите си ръце. Костите на Маскул изпукаха и се пречупиха, жестока болка премина през нервите на цялото му тяло, сякаш идваше края му. Изкрещя и безпомощно се свлече на пода като парцал. Внезапно и стаята, и хората изчезнаха, а светлината угасна.
Наоколо му отново беше тъмно. Само че лежеше на пода, Тидомин беше до него и държеше ръката му. Гърчеше се в страхотни мъки, макар да бяха несравнимо по-слаби от отчаянието и тревогата в съзнанието му.
— Защо се върна толкова скоро? — прошепна Тидомин с нежен упрек в гласа. — Не бях готова. Пак трябва да отидеш.
Маскул се хвана за нея и се изправи на крака. Жената изкрещя силно, сякаш изпита болка.
— Какво става? Какво правиш, Маскул — извика тя.
— Краг… — започна Маскул, ала усилието да произнесе името го задуши и той млъкна.
— Краг? Кажи какво стана? Пусни ме! Той още по-здраво стисна китката й.
— Да, видях Краг. Буден съм — избъбри Маскул.
— О, ти си буден! Буден!
— А ти ще умреш — произнесе Маскул зловещо.
— Защо? — не разбираше Тидомин. — Какво се е случило?
— Ти трябва да умреш и аз ще те убия… защото най-сетне се събудих и проумях всичко. О, потънала в кръв измамнице!
Тидомин остана без дъх, но бързо си върна самообладанието.
— Няма да се нахвърлиш отгоре ми в тая черна дупка, нали?
— Не, ще те убия така, че и слънцето да види, защото убийството ти не е престъпление. Бъди сигурна, че ще умреш — за да изкупиш страшните си дела.
— Вече ми го заяви. Виждам, че ще го направиш. Изплъзна ми се. Наистина, любопитно. Е добре, да излезем отвън, Маскул. Не ме е страх. Моля само да проявиш снизхождение, избирайки начина за моето умъртвяване, тъй както и аз проявих уважение към теб. Друго не искам.
11. НА ДИСКОУРН
В най-голямата жега на блодсомбъра те излязоха от пещерата. Пред тях надолу се разстилаше околността в поредица скалисти островчета, изплували сред океана от облаци. Зад тях на триста метра височина се издигаха чудните склонове на Дискоурн. Очите на Маскул бяха зачервени и изглеждаше объркан. Продължаваше да държи жената за ръка. Тя не се опита нито да заговори, нито да избяга. Изглеждаше съвършено кротка.
Маскул огледа мълчаливо пейзажа и се обърна към нея.
— Къде е огненото езеро, за което ми разказваше? — попита той.
— От другата страна на планината. Защо?
— Добре е, че не е наблизо. Докато повървим, ще се овладея. Искам да съм спокоен и да осъзнаеш, че това не е убийство, а екзекуция.
— За мек ще е все едно.
— Когато напусна страната, трябва да съм сигурен, че не съм оставил след себе си нито един демон, бродещ на свобода. Не е справедливо към другите… И така, като стигнем на езерото ще си избереш по-лека смърт.
— Да изчакаме до края на блодсомбър — промълви тя.
— Точно сега ли се сети за удобства? Колкото горещо е в момента, толкова студено ще бъде привечер и на двама ни. Да тръгваме без повече мотаене!
— Ти заповядваш, Маскул… Мога ли да взема Кримтифон?
— Не мога да лиша никого от погребение — погледна я особено Маскул.
С мъка тя преметна тялото на тесните си рамена и те поеха под слънцето. Горещината се стовари върху тях. Маскул се отдръпна и й направи път, за да мине напред, но сърцето му не се умилостиви и мрачно мислеше за злото, което му бе причинила тази жена.