Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
Те вървяха покрай южната стена на огромната пирамида, без да се отдалечават от основата й. Пътят беше тежък, скалист, пресечен от проломи и дерета с вода някъде по дъното, ала не можеха да стигнат до нея. И никаква сянка. По кожата им се издуваха мехури, кръвта във вените им сякаш се съсири… Дяволски доволен от мъките на Тидомин, Маскул забрави собствените си страдания.
— Изпей нещо — подкани я той, — някоя местна песен.
Тя се извърна, изгледа го продължително с удивление и без да възрази, запя. Ниският й глас беше изумителен. Песента бе тъй необикновена, че Маскул разтърка очи, за да се увери, че не сънува. Бавните репризи на чудноватата мелодия го разтърсиха. Думите не му говореха нищо — смисълът им беше или пълна галиматия, или твърде дълбок, за да ги разбере.
— Къде, по дяволите, си научила тази песен?
Тидомин се усмихна унило. Трупът на дясното й рамо се люлееше отвратително и тя го крепеше с две ръце.
— Жалко, че не се срещнахме като приятели, Маскул, да ти разкажа неща за същината на Торманс, които сигурно няма да проумееш никога. За дивия, безумен Торманс. Но вече е твърде късно и няма значение.
Те извиха покрай ръба на планината и заобиколиха западния склон.
— Кой е най-краткият път за излизане от този тъжен край? — попита Маскул.
— Най-лесно е да минеш през платото Сант.
— Ще го видим ли?
— Да, въпреки че е далеч оттук.
— Била ли си там?
— Аз съм жена и ми е забранено.
— Така е. Май вече го чух.
— Не ме питай за нищо повече — изрече Тидомин, грохнала от умора.
Маскул се спря до едно малко изворче. Отпи глътка вода и предложи на жената вода в шепите си, събрани на купа, за да не сваля товара от гърба си. Както обикновено, водата на Торманс оказа магическо действие. Стори му се, че попива в клетките на тялото му, сякаш те са пресъхнали гъби, които жадно поглъщат течността. Тидомин си възвърна духа.
След по-малко от час те заобикаляха още един планински ъгъл в северното подножие на Дискоурн. Сто метра по-надолу планината рязко свършваше до ръба на пропаст. Над бездната плуваше зелена мъглица, трепкаща като въздух над доменна пещ.
— Езерото е там — осведоми го Тидомин.
Маскул се огледа любопитно. Склонът, който се спускаше оттатък кратера, сякаш беше безкраен — стигаше чак до хоризонта. Зад тях между скалите към високия връх на пирамидата криволичеше стръмна пътека. На километри разстояние се извисяваше дълго равно плато. Височините Сант. Маскул начаса реши, че ще ги достигне още същия ден.
Междувременно Тидомин бе стигнала до ръба на пропастта и остави тялото на Кримтифон. Маскул беше при нея две минути по-късно и легна по корем, опитвайки се да види огненото езеро долу. Горещият облак на задушливите изпарения го удари в лицето и той се закашля, но не се отмести, за да разгледа подробно огромното зелено море от разтопена лава, разбушувано като живо.
До слуха му достигна далечният бумтеж на барабана. Той се заслуша и сърцето му ускори ударите си, черните мисли се разсеяха. Целият свят за миг му се стори фалшив и незначителен.
Маскул се изправи разсеяно. Тидомин нещо шепнеше на мъртвия си съпруг, взираше се в противното лице от слонова кост и галеше виолетовите къдри. Щом усети до себе си Маскул, тя целуна трупа бързешком с пресъхнали устни и стана. Повдигна го с трите си ръце и с несигурни стъпки приближи до ръба на пропастта. След миг на колебание тя бутна тялото в лавата. То изчезна безшумно. Дочу се само металически плясък. С това бе приключено погребението на Кримтифон.
— Вече съм готова, Маскул.
Той не отрони дума. Погледът му бе прикован от някаква изправена, меланхолична форма, застанала сега зад гърба й. Беше Джойуинд, мъртвешки пребледняла, която го гледаше обвиняващо. Маскул знаеше, че вижда само един фантом, а истинската Джойуинд е на километри далеч оттук, в Пулингдред.
— Тидомин, обърни се, и ми кажи какво виждаш — заповяда Маскул с променен глас.
— Нищо.
— А аз виждам Джойуинд.
Докато говореше, видението изчезна.
— Тидомин, помилвам те и ти оставям живота. Тя го иска.
Жената замислено поглади брадичката си.
— Да дължа живота си на някого от моя пол… Със сигурност не съм го очаквала… така да бъде… Но кажи ми, какво се случи с теб в пещерата?
— Наистина видях Краг.
— Да, трябва да е станало чудо — отвърна тя и внезапно потрепери. — Ела, да се махаме от това зловещо място. Никога повече няма да стъпя тук.
— Да, права си, въздухът вони на смърт и на агония. Къде да отидем и какво ще правим? Заведи ме в Сант… трябва да изляза от тази дяволска земя.