По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
Планинският корниз, който опираше от едната си страна в скалата, а от другата стръмно се спускаше в пропастта, беше тъй тесен, че позволяваше с мъка преминаването на един само човек. Освен това бе прекъснат от доста дълбоки пукнатини, издълбани от бесни потоци, които извираха от голям брой малки пещери, някога леговища на мечки, ягуари и когуари.
Като се придържаха към стената, помагайки си един на друг, четиримата мъже вече бяха изминали няколко мили и се канеха да заобиколят един зъбер, образуващ остър ъгъл. когато Джон, който вървеше все начело на малкия отряд, спря рязко и взе да се озърта.
— Какво има, приятелю? — попита Хари. — На всяка наша крачка ли искаш да ни плашиш?
— Не съм новак в прерията, нито в планините — отвърна сериозно съветникът.
— Добре, но какво видя, за да спреш точно тук, където едва има място да се промъкнем?
— Чух нещо.
— Може би съскането на някоя друга гърмяща змия — попита Джордж.
Вместо да отговори Джон се обърна към Червен Облак и го попита:
— Вие, които разбирате от каньони, скалисти планини и зверове, чухте ли нещо?
Червен Облак стоеше заслушан. Неговото ухо не бе по-малко остро от това на великана и сега индианецът трепна на няколко пъти.
— Чух — рече той накрая.
— Нещо като глухо цвилене, нали?
— Да. За мен това цвилене е само от гризли.
— Сива мечка! — възкликнаха в един глас Джордж и Хари, прибледнели.
— Да, сива мечка! — потвърди индианецът. — Бъдете нащрек, ако ни нападне тук, на тази козирка, всички ни ще хвърли в пропастта.
— Чакайте ме — каза Джон.
— Какво си намислил? — попита Хари.
— Да се уверя дали не сме се излъгали и дали пътят е чист.
— Сам ли?
— Да, а вие през това време потърсете някакво сигурно прикритие. Видяхме разни пукнатини, които водят към пещери. Оръжието ви да е заредено, а за мен не се страхувайте, краката ми са здрави.
Независимо от протестите на двамата трапери, съветникът смело пристъпи с пръст на спусъка и надвесен над пропастта заобиколи зъбера, но веднага спря и по лицето му се изписа ужас, труден за описание.
Огромно животно със свиреп вид ръмжеше и пристъпваше по козирката на скалата, като препречваше напълно пътя на хората с туловището си.
Беше огромна сива мечка, наречена тук гризли, която се бе запътила към леговището си, встрани от дълбокия каньон.
Черните, кафявите и жълтеникавите мечки — по заледените земи на британска Америка се намира такива и от този цвят — се ползуват с известността на глупави животни, но все пак правят някакво впечатление. Обикновено те са мирни твари и ако човек не ги закача или нарани, си вървят по своя път, понеже са много лакови за мед. Самото присъствие на човека вече е достатъчно да ги накара да побегнат, макар да разполагат с огромна сила, остри зъби и страшни нокти, и в някои случаи са способни да докажат изключителната си смелост. Но както казахме избягват битките и предпочитат да хъркат по три-четири месеца в годината, скрити в скалисти пукнатини или в кухината на стари дървета, без въобще да отворят очи.
Гризли, сивата мечка, или „старият Ефрем“, както шеговито я наричат американските ловци в планината, е много по-различна от другите; тя напада решително и с невиждана жестокост, както белия, така и червенокожия, били те на кон или пеш. Трябва да кажем, че тази американска мечка, която не се намира в никой Друг континент, е най-грамадната. По форми и по цвят прилича донякъде на европейската кафява мечка, но е необикновено силна и дължината й понякога надхвърля два метра и двадесет сантиметра, а теглото й — половин тон. Козината й е тъмно-кафеникава, но често прелива в сиво, рошава като у гигантските маймуни от индо-малайзийските острови, наречени миас; челото й е много широко, ушите и опашката — къси, очите й са кафяво-червеникави, а ноктите й — истински ками. Често достигат повече от дванадесет сантиметра и за индианските ловци е чест да украсят с тях върха на мокасините си. Тези ужасни зверове живеят най-вече в скалистите планини и в дълбоките каньони, но не рядко се срещат и в близост на полярните земи, където — странно — се чифтосват с белите мечки, създавайки една смесена, жълтеникава порода.
Подобно на останалите мечки, зиме те изпадат в летаргичен сън, скрити в някоя голяма пукнатина и когато се събудят са най-опасни. Подтикнати от глада, те следват речните брегове, където предпочитат да ловят риба, вместо да се катерят по скалите, стръвно нападат хора и животни, и тежко му, който попадне под ноктите им, защото силата им позволява да пречупят в прегръдката си дори гръбнака на бизон.