Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— Драматично! — повтори продавачката. — Ах, защо Люсил не изглежда така!
— Коя е Люсил?
— Нашият най-добър манекен. Тази, която демонстрира модела.
„Защо е нужно тъкмо тя да изглежда така? — помисли Лилиан. — Люсил ще носи хиляди други рокли и ще върши това още много години, а след това ще се омъжи, ще народи деца и ще остарее. Аз обаче ще нося тази рокля само това лято.“
— Не бихте ли могли да я приготвите за по-малко от четири седмици? — попита тя. — Поне тази. Аз нямам много време.
— Какво мислите вие, госпожице Клод? — запита шивачката.
Продавачката кимна.
— Ще започнем веднага.
— И кога ще мога да я получа? — попита Лилиан.
— След две седмици би могла да бъде готова.
— След две седмици… — Това й прозвуча като две години.
— Ако е възможно, след десет дни. Трябва да се направят няколко проби.
— Добре. Щом като не може другояче.
— Наистина, не може.
Лилиан идваше на проба всеки ден. Тишината в кабината я обайваше по странен начин. Понякога до слуха й долитаха отвън гласове на други жени, но в сребристосивия свят на нейната кабина тя се чувствуваше откъсната от гъмжилото на града. Около нея се суетеше шивачката като жрица около идол. Тя набождаше топлийки, съединяваше различни части от плата, набираше тук-там, изрязваше излишните парчета, мърмореше нещо неразбираемо с уста, пълна с карфици, коленичеше, подръпваше и оправяше внимателно с ръка, след това се отдалечаваше и наново се втурваше към нея като в някаква безкрайна и постоянно повтаряща се церемония. Лилиан стоеше притихнала и се взираше в трите жени от огледалата, които приличаха на нея и в същото време й бяха непреодолимо чужди, с които се извършваше нещо пред очите й, имащо сякаш само бегло отношение към нея самата и въпреки това променящо я издълбоко. Понякога завесата на нейната кабина се повдигаше и за миг се мяркаше дебнещият силует на друга някоя клиентка, пронизваха я бързо преценяващите погледи на неуморните поборнички на сластта, любопитни и винаги на бойна нога. Тогава Лилиан чувствуваше, че тя самата няма нищо общо с тях. Тя не участвуваше във вечната гонитба за мъжа, а в гонитба за живот.
С течение на дните между нея и жените в огледалото, които се променяха с всяка нова рокля, се установи отношение на особена враждебна интимност. Тя разговаряше с тях без думи. Изображенията й се усмихваха без усмивка. Те бяха близки по един сериозен и малко мрачен начин като сестри, израснали далеч една от друга и никога нехранили надеждата да се срещнат. Сега това ставаше като насън, бе някакво мълчаливо рандеву, обвеяно от нежна меланхолия — много скоро щяха да се разделят наново, и то завинаги. Дори дрехите с испанския си акцент имаха нещо от това настроение — драматичната, лишена от отблясъци чернота на кадифето, яркото и бързо припламващо тропическо червено на коприната, широките наметки, които правеха тялото да изглежда почти нематериално, и черният брокат на късите тореадорски жакети, напомнящи за пясък, слънце и смърт. Баленсиага се завърна. Той присъствува мълчаливо на една от пробите. На следващия ден продавачката донесе в кабината нещо сребристо, което изглеждаше като кожата на риба, никога невидяла слънце.
— Господин Баленсиага би желал да имате и тази рокля — каза продавачката.
— Време е да престана с покупките. Похарчих повече пари, отколкото трябваше. Всеки ден купувах по нещо допълнително.
— Пробвайте я все пак. Сигурна съм, че ще я вземете. — Продавачката се усмихна. — Също и цената ще бъде такава, че да останете доволна. Модната къща „Баленсиага“ желае да носите нейните дрехи.
Лилиан облече сребристата вещ. Тя имаше почти седефен цвят, но вместо да я прави бледа, подчертаваше тена на лицето и раменете й, като им придаваше златистобронзов оттенък. Лилиан въздъхна.
— Ще я взема. По-трудно е да отблъснеш такава рокля, отколкото предложение на Дон Жуан или Аполон.
„Не винаги — помисли тя, — но поне в момента е така.“ Струваше й се, че живее в някакъв безтегловен сивосребрист свят. Сутрин спеше до късно, после отиваше в „Баленсиага“, а след това се разхождаше безцелно по улиците, а вечер сядаше сама в ресторанта на хотела. Ресторантът се смяташе за един от най-добрите в Париж, но тогава тя не знаеше това. Не се нуждаеше от компания и слабо чувствуваше липсата на Клерфе. Безименният живот, който я обграждаше от всички страни, който стремително напираше от улиците, кафенетата и ресторантите, бе достатъчно силен и нов за нея, за да страда от липсата на личен живот сред това море. Оставяше се да бъде носена от течението, тълпата я повличаше със себе си, но това не я оскърбяваше, дори обичаше, тази тълпа понеже излъчваше живот — непознат, лекомислен и безразсъден, отдаден на лекомислени и безразсъдни цели, които се люшкаха по повърхността му като пъстри шамандури в развълнувано море.