За честта на брата

Доминик нямаше нужда от повече подканване и тя почувства вкуса на отчаяната му страст на устата му. Сърцето й запулсира с ритъма на желанието да стане част от него, да се стопи до него като восъчна свещ под горещото обедно слънце. Устата му докосваше косата й, бузите, устата, съживявайки всичко с магическия си допир. Тя потъна в изгарящата топлина на прегръдката му. Заравяйки пръсти в косата му, се отдаде на копнежа си да усеща възпламеняващия му допир.

Обгърна здраво гърба му и прошепна:

— Към края на седмицата ще сме в Лондон. А после можем да напуснем Англия.

— Може да не стане чак толкова бързо. — И той се засмя леко. — Трябва да пратя съобщение до „Песента“ и да уговоря място за среща. И после можем да заминем.

— Да заминем?

Абигейл се изтръгна от ръцете му, когато из тялото й се разля вълна от внезапен хлад.

— Нищо не се е променило, нали? Ти още си Доминик Сен Клер, пират и контрабандист, който се интересува само от собствения си кораб. Нямаше търпение да се върнеш към предишния си живот, за да убиваш съотечествениците ми.

— Казах ти, че моят кораб е животът ми.

— Колко лесно е да си усложняваш живота само с едно нещо, което никога няма да може да си поиска повече, отколкото решиш да му отпуснеш.

Той сграбчи раменете й и изръмжа:

— Знаеш, че не е вярно, скъпа. Ти ми усложни живота по много начини. — Езикът му проследи очертанията на устните й, преди тя да чуе шепота му до ухото си. — Можех да спра екипажа на баща ти да не извърши самоубийство, ако бях внимавал повече в битката, отколкото да се тревожа какво ще стане с тебе, ако бъдем победени.

— Съжалявам, че се намесих в живота ти — изрече Абигейл, откъсвайки се от него.

Нагласи отново бонето върху разрошената си коса и скръсти ръце в скута си.

— Скъпа.

Когато тя не отговори, Доминик посегна и леко обърна с пръст лицето й към себе си. Тя знаеше, че той вижда сълзите, изпълнили очите й, защото го видя да поклаща глава, преди да изрече:

— Може би ще е по-добре да се съсредоточим върху нещата, където нямаме нищо общо, вместо върху онези, където имаме.

— Да — отвърна тя, макар че се страхуваше, че той няма да чуе отговора под невъобразимо силното туптене на сърцето й.

— Врагове, които трябва да действат заедно, за да се спасят от общия враг — каза той, впил очи в нейните.

— Да.

— Врагове и другари.

— Да.

Доминик се обърна, за да погледне през прозорчето до себе си, и Абигейл стисна юмруци до болка. В думите му имаше смисъл. Тя знаеше, че трябва да стане точно така, както казваше той. Нищо не се беше променило, но защо мисълта й възприемаше думите му като врагове и любовници!