Дългът към удоволствието
- Автор: Ланчестер Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългът към удоволствието». Краткое содержание книги:
— А за брат ви храната имаше ли голямо значение? Представляваше ли особен интерес за него?
Винаги свързвам въпросната дама с усещането за светлина, по-точно с неочакваната поява на светлина в някоя непредсказуема форма — пробивайки си път през разлюлените от вятъра клони на дърветата или прокрадвайки се тихо в стаята подобно на Зевс, дегизиран като слънчев лъч, за да прелъсти Даная.
— Не съм убеден доколко въобще трябва да се интересуваме от понятието „интерес“. То представлява твърде принизена категория умствена дейност и всъщност предполага изпразване от съдържание. Човек трудно би могъл да си представи, че Данте или Паскал са се „интересували“ от нещо. За Паскал например „интересът“ към рулетката е бил всъщност ужасяващ сблъсък с вездесъщата иманентност на Създателя, един вид лично интервю с Господ. Съмнявам се, че бихте го попитали (дори да имахте тази възможност), дали му е било „интересно“; както навярно не бихте попитали матадора дали се „интересува“ от бикове, дългогодишния моряк — от рифове, балетиста в апогея на танца си — от земното притегляне, или проститутката, пресмятаща спестяванията си — от мъже. Фактът, че ние се интересуваме от толкова неща — и приемаме за даденост, че понятието „интерес“ носи някаква сила, — е показателен за състоянието на баналност, в което живеем. Най-важните събития в живота ни не са „интересни“: нито раждането, нито съвкуплението, нито смъртта. Човекът, застанал на ръба на пропастта, съвсем не се интересува от пропастта като такава. Abyssus abyssum vocat — бездната призовава бездна. Брат ми нямаше интереси в споменатия опошлен, ала все пак функционален смисъл на думата, но пък страшно си падаше по всякакви сосчета и кетчупи. Когато замина да живее в Бретан, отнесе със себе си цял кашон сосове. Затова смятам, че в неговия случай би било по-уместно да използваме думата „пристрастие“ или дори „страст“, а не „интерес“. Майка ни истински се разстройваше — макар да се преструваше, че цялата работа е много забавна, — когато Бартоломю разтърсваше шишето и удавяше в кафява, силно миризлива слуз порцията си oeufs sur le plat (ястие от определено по-висока класа от пържените яйца по английски; надявам се, че ще имам удоволствието лично да ви убедя в това някоя сутрин). Той направо обожаваше туршиите на нашия норвежки готвач и веднъж видях с очите си как изяде огромен буркан с мариновани главички лук (специалитет, на който Митхауг беше майстор — в семейството редовно се шегувахме, че трябва да започне бизнес с лучена туршия).
— Брат ви навярно е бил твърде зает, за да си готви?
— Тик-тик, тък-тък, тик-тик, тък-тък… Длетото беше постоянно в ръката му или поне някъде наблизо. Е, случваше се и да го остави встрани за малко и с типичен мъжки замах да си забърка някоя манджа. Една ирландка, бивша наша прислужница, бе успяла да го научи как да приготви сравнително прилично задушено по ирландски. Бартоломю започна да експериментира с въпросния деликатес по времето, когато реши, че ще се отдаде на скулптурата, вместо на изобразителното изкуство. Тогава поредният му хазяин се опита да го даде под съд, защото нанасял непоправими щети на къщата с всичкия камънак, който работниците мъкнели нагоре по стълбите към ателието му. Опитайте се да си представите как цяло шествие потни мъжаги, нарамили огромни каменни блокове, се катерят по опасни за живота стъпала, сякаш някому е хрумнало да разиграе подомашному построяването на пирамидите — и всичко това, съпътствано от миризмата на къкрещо агнешко. Между другото, забелязах, че в нашето меню тук фигурира „пикантно“ агнешко по ирландски — пригодено, предполагам, към вкусовете на мисионерските братства, прекарали по-голямата част от живота си в Индия.
— Помните ли как се казваше хазяинът, опитал се да осъди Бартоломю?
— Общо взето, англо-индийската кухня е безкрайно интересен, но незаслужено пренебрегван предмет на изследване — отвърнах с достойнство.
По-нататък поясних на сътрапезницата си, че ролята на подправките като цяло — и в частност на кърито — съвсем не е незначима и в моите собствени кулинарни занимания. (В този смисъл предишният анализ на английския афинитет към силно подправени храни на практика е описание и на моите лични вкусове. Може би всяко описание е всъщност самоописание и всяка думичка, изречена от нас, е просто структурен елемент в автобиографията на нашето тяло в нашето съзнание — която подлежи на цялостно възприятие и тълкуване единствено ако съзерцателят е отдалечен на такова голямо разстояние, че можем само да гадаем какво изобщо търси там. Следи от приземило се НЛО ли? Небивал по размери астрономически календар?… Кийтс е казал: „Всеки достоен живот е една непрестанна алегория“. Помислете над това.) И все пак редно е да направим известни разграничения между моите вкусове и тези на нацията, тъй като лично аз предпочитам по-леките и закачливи разновидности на кърито пред тегнещите на стомаха, омазани в лепкави сосове ястия, които за жалост преобладават в менюто на повечето ресторанти, основани от преселили се във Великобритания индоазиатци. Предлаганият по тукашните земи вариант на кърито обикновено се отличава с особено гъста, кашеста консистенция, която най-вероятно се дължи на следната формула, залегнала в приготовлението му: стандартен брашнен сос, наблъскан с разни уж подобряващи вкуса химически добавки, всяка с различна степен на токсичност + всевъзможни далекоизточни семена и треволяци = „автентично“ индийско ястие. Остава да добавим, че почти всички тъй наречени индийски ресторанти в Англия са собственост на силхети — коренните жители на едноименната затънтена провинция в Северна Бенгалия. Все едно всеки „европейски“ ресторант по света да се управляваше изключително от емигранти от Андора.