Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Господарю! — изрече момчето задъхано и тревожно махна с ръка в посока към Нечиз. — Една тълпа мъже препускат по пътя и комай са намислили нещо лошо. — Той преглътна, замълча за момент, пое въздух и продължи: — Право насам идат, да знаете, щото наоколо няма друга къща.
Аштън размисли набързо и загаси пурата си в един пепелник.
— Да видим какво посрещане можем да им приготвим. Имаш ли още сила в краката?
— Да, сър — Хи къри се ухили и кимна. — Аз бях горе на плевнята и ги видях, че идат. Докато стигнат дотук, ще вдигнат още една миля пушилка, може и повече.
— Джъд е долу на реката и сече гъсталака. Ще изтичаш при него и ще му кажеш да дойде веднага и да доведе със себе си всеки човек, с който разполага. Може да си имаме ядове. Хайде, Хикъри, тичай по-скоро.
Конярчето побърза навън. Лиарин беше станала от табуретката. Аштън видя колко е разтревожена. Отиде при нея и взе ръцете й в своите.
— Моля те, не се вълнувай, любима — каза той. — В града има няколко момчета, които понякога се напиват и след това яздят из околностите, за да видят къде могат пак да си изпросят боя. Знаем как да се оправяме с тях, без някой да пострада, така че продължавай спокойно да свириш. Музиката ти много ми харесва. Трябва да обсъдя още нещо с Уилабел, след това ще изляза на верандата.
Той целуна ръката й, усмихна се успокояващо и излезе. Лиарин седна отново пред чембалото, но без Аштън помещението изглеждаше тъжно и тя скоро загуби желание да свири.
Колите и ездачите се приближаваха стремително към верандата, където ги очакваше Аштън Уингейт. Щом стигнаха до целта си, всеки от мъжете се опита да заеме най-добрата позиция. Губещ в тази бъркотия беше, разбира се, най-лошият ездач, в случая някой си Мъмфърд Хоръс Тич. Този дребен момък, когото, без да иска, се оказа водач на ордата, успя с голяма мъка да спре крантата си, преди да удари копита о първите стъпала на стълбата. Ужас разкриви лицето му. Той дишаше през стиснати зъби, изправяше се на стремената, за да смекчи болката и се опитваше отчаяно да освободи пушката си от оплетените юзди, при което цевите описваха лудешки кръгове. Настана малко объркване и спътниците на Тич се разпръснаха.
Накрая Хоръс успя да откачи затвора на пушката от примките на юздите и след бърз поглед наоколо установи, че съюзниците му са се оттеглили доста назад. Значи нему се падаше задачата да хвърли ръкавицата в лицето на мистър Уингейт. Тъй като всички очакваха той да вземе най-после думата, Хоръс се изкашля и се поизправи, колкото можа, но без особен ефект — Аштън все така стърчеше доста над него. Господарят на Бел Шен явно се забавляваше, което още повече смачкваше самочувствието на Хоръс. Той отново се прокашля нервно, но колкото и да се мъчеше, не му идваше наум никаква свястна дума, с която да започне.
Аштън Уингейт спаси положението, като вдигна очи към слънцето и след това се обърна към посетителя си:
— Добър ден, мистър Тич. — Той поздрави и другите с кратко кимване. — Господа, избрали сте си хубав ден за пикник.
М. Хоръс Тич се опита да изглежда с един-два сантиметра по-висок, преди да посегне към пушката, която заплашваше да му се изплъзне.
— Грешите, ако мислите, че ще разколебаете тези мъже с изтъркани приказки, сър.
Аштън повдигна вежди.
— Но вие ще ме отървете от заблудата ми, нали, мистър Тич, или се лъжа? Да започнем с това, какво търсите вие и приятелите ви в моя имот?
Пушката постепенно дотежа на Хоръс и той я местеше ту на едната, ту на другата страна.
— Точно това и ще направя, сър, и ви съветвам добре да ме чуете. Ние сме тук от името на гражданството в Нечиз и в целия окръг Дейвис.
— Тъй ли? — скептично попита Аштън.
— Хората в околността са изправени пред голямо изпитание. — Хоръс се потеше обилно и с удоволствие би си изтрил челото, ако ръцете му бяха заети. — Както вече знаете, по време на пожара от лудницата са избягали доста обитатели. Научихме от добре информиран източник, че вие сте забъркан в тази работа. — Той забеляза как погледът на младия плантатор едва забележимо се изостри, но продължи, окуражен от присъствието на групата зад гърба си. — Изглежда, вие сте дали подслон на една от тези луди.
Хоръс затаи дъх, очаквайки реакцията на Уингейт; все пак думите му бяха прозвучали доста силно. Но господарят на Бел Шен не трепна, само мускулите му леко изпъкнаха и Хоръс реши, че не е бил разбран добре.
— Искам да кажа, сър, е, че младата жена, която сте довели в къщата си неотдавна, вероятно е една от лудите.
Зад Хоръс се чу одобрителна глъчка, но Аштън само погледна още веднъж към слънцето, а после към часовника си.
Объркан от невъзмутимостта му, Хоръс подзе отново: