Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
Инерцията на два века и детайлното проучване върху автентичните предания на новодошлите племена обясняват такова „закъснение“ в употребяваните етноними. Не бива да се подценява и фактът, че скитите присъстват в Библията, а византийските автори се стремят да правят аналитична съпоставка между античната и библейската традиция за разлика от западноевропейските хронисти, които направо наставят легендарните сведения към библейския текст.∗ Съседният славянски свят просто пренася методиката — западните славяни следват латинската традиция, а източните следват византийската. Различни по дух са настроенията в полските хроники и историческите български книги, което е показателно за влиянията на византийската и латинската цивилизация.
Съотношенията на народностните и културни понятия от вида „подчинено“, „противоречиво“ и „противно“ помагат там, където липсват подробни данни. Това води до класификация от типа „пъзел“, но пъзел с липсващи и различни по място несвързани парчета. Затова във византийските извори има два вида класификации — преработена и непосредствена. Съвсем различна е класификацията с непосредствени сравнения, каквато е на Лъв Дякон, и класификацията с преработени в система извори по схемата на логическия квадрат на Псел.
Нека погледнем методиката на непосредствени заемки от антични писатели във византийската историграфия до X в. Лъв Дякон например, който нарича русите „скити“ и „тавроскити“ направо препраща читателя си към античния географ Ариан. Текстът на средновековния историк цитира направо античния автор, без да се опита да преработи и изясни сведението: „Ариан казва в своя «Периплус», че Ахил Пелеев бил скит от градчето Мирмикион, който се намира на Меотидското езеро. Той бил изгонен от скитите заради своята жестокост, свирепост и надменния си дух и след това се поселил в Тесалия.“ Лъв Дякон не е единственият, който свързва по географски принцип легендарната антична история на Черно море със средновековните народи. В случая понятието „скит“ своята родова-обществена характеристика (както е навсякъде другаде — от Херодот до Именника на князете) и се превръща в остаряло географско понятие. На някои места в текста дори се казва, че русите не могат да яздят! Очевидно Лъв Дякон се стреми чрез „скити“ да отдели езичниците руси от християните българи, също наречени по старинен географски белег „мизи“.
Голямо влияние върху българската средновековна книжнина оказва „Хронографията“ на Йоан Малала. Този византийски исторически труд от VI в. е преведен на български от Презвитер Григорий. Показателно е, че навсякъде понятието „славяни“ във византийския текст е заменено в превода с „българи“. Малала говори за „българи“ вместо „скити“, преразказвайки същата версия за Ахил, използвана от Лъв Дякон. „И така споменатия Ахил заминал заедно с Атридите като водил своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи.“ Очевидно е позоваването на същия античен автор, използван от Лъв Дякон. Подразбира се от контекста, че Малала отъждествява българи със скити, но се подразбира също така, че българите и русите са родствени народи.
Друг извънредно ценен писател, чиито творби подкрепят този ход на разсъждения е Йоан Цец. Макар и писател от XI в., Цец прави същото отъждествяване, каквото и патриарх Никифор, наричайки българите хуни-мирмидонци. Цец разширява представите, създадени на политико-географска основа, назовавайки прабългарите „пеонци“, свързвайки ги с водените от тракийския вожд Пирайхмес пеони на помощ на Троя. Твърде вероятно е политическата съдба на България от X и XI да оказва влияние за такива аналогии, защото пеоните са живели по земите, на които се е разпростирала Самуилова България. Двойните народностни имена и фактически двете истории, които Цец разказва са онагледяващи за правилата на сравнение във византийските автори. Единият път Цец прави историко-литературно сравнение, а вторият път прави поетико-географско.
Що се отнася до латинските извори, то там нещата стоят прекалено ясни. Латинските текстове не различават добре конните народи и предпочитат да следват византийските описания какъвто е примерът с Анастасий Библиотекар. Останалите просто нанасят на античната карта имената на средновековните племена и политически образувания. Ние притежаваме описанието на Първия кръстоносен поход от свещеника Фулко, където населението на българските земи е наречено „траки“ по името на античната област Тракия. Познанията на Фулко са почерпани направо от античните текстове и със сигурност са аналогично-географски. Показателна е думата „monimenta“, използвана от Фулко в смисъл на довод за твърденията му. На латински „monimenta“ значи писмен паметник.