Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
Сведенията на Стефан Византийски и Хезихий са важни с факта, че потвърждават едновеременно известията у няколко антични писатели, което прави данните сигурни. Ето какаво пише Стефан Византийски в дългата си рубрика за скитите:
„Скитите са тракийско племе (sic!). По-рано са били наричани Номади (Nomaioi). Скити (са наричани) заради Херакловия син Скит, а някои пък (считат заради) глагола «да се сърдя» — (skudzestai), защото скитите са твърде гневливи. И така (казва се) Скития — Skutia (…) Казва се и скитка (Skutikai), това е вид обувка като персийка (Persikai) Има и форма на прилагателно скитски (Skutes), (като например — скитска тълпа (skutes omilos) и в скитската страна (Skutenes oimon) и скитско желязо (Skutes sideros); оттук и «постъпвайки по скитски» (aposkutisai) означава «да си режеш косите с желязо».“ Отново се вижда, че остригването в кръг е характерно за античните скити. Повтаряйки сведенията на Атеней в етимологията на глагола, Стефан Византийски развива косвено сведенията от Именника на българските князе и повтарящите се негови данни при останалите писатели — латински и византийски.
Податките при Хезихий Александрийски са още по-любопитни, защото освен за остригването в кръг филологът съобщава и името на племето, вероятно въвело този обичай. Хезихий подкрепя Стефан Византийски, че кръгообразната подстрижка се свързва със словосъчетанието „aposkutistai peritemein“, значещо „да отрязваш наоколо“. Хезихий също казва, че Солимите (Solumoi) са били „скитски народ“.
Названието на племето „солими“, пояснено като „скитско племе“ от гръцкия филолог изглежда е дало името на планинските възвишения, наречени „Солимски“, на които се заселват остриганите в кръг, говорещи „финикийски“ слова гривоносни варвари, описани от поета Хойрил Самоски.
От друга страна солимите са племе, споменато в Илиадата, песен VI, стих 184, 204. Те са били противници на митическия герой Белерофонт и били прославени като най-храбрите и тежки за сражение воини. Дали под понятието „етиопи“ в Апокрифния български летопис от XI в. не стоят солимите от старогръцките митове и справочници не може да се каже със сигурност. Но не е изключено с оглед на миграциите на населението и на традицията във византийската историография, която прави опит да свърже герои и събития от Илиадата именно с българите, подчертавайки войнствения им и свиреп характер.
Историческите извори от епохата на Античността, съчетани с данните от средновековните летописи могат да бъдат ценни податки в добре съставена от историците „координатна“ система. В тази своеобразна схема по „ординатата“ могат да се поставят известията на българските документи и средновековните писатели. Съответно по абцисата следва да се нанесат античните свидетелства, защото там разполагаме с категоричен и подробно проучен в историографията капацитет, какъвто е Херодот. Така биха се откроили двата типа отъждествявания във византийските и латинските хроники. А те определено следват различни принципи.
Описателно-сравнителните (формално-типологичните) сравнения вървят по линия на сходство в местоживеенето и бойната тактика, докато генетично — историческите държат сметка за приемствеността с политическия и народностния предшественик. Оттам се налага схемата скити-хуни-българи. Царските скити са отъждествени с хуните от Приск Панийски през V в. (изрично е отбелязан родово-владетелския белег на остригване), а хуните са приравнени с българите от патриарх Никифор и други историци от по-късните времена. Връзката скити-хуни при Приск е направена политически (чрез меча на скитските царе), докато родствеността между аристокрацията на хуни и българи е и кръвна — Ернах (Ирник от списъка на князете) наследява Атила. Разбира се, събитията след V в. са по-близки до сревновековния писател, затова за тях се знае повече.
С ефекта „натрупване на данни“ намират обяснение сравнително късно разпространените аналогии между българи и скити във византийските извори. Вече през X и XI в. византийците сравняват българите направо с античните владетели на степите — факт, който означава, че народностните и езикови имена в хрониките са обработени въз основа на античното историко-литературно предание след съпоставителен анализ от страна на константинополските учени. В никакъв случай философи от равнището на Михаил Псел няма да си позволят повърхностни сравнения, нито ще правят произволни твърдения. Не бива да се забравя, че Михаил Псел се познава лично с български благородници, живеещи във Византия. Неговите сравнения със скитите съвсем изненадващо намират подкрепа от възможно най-меродавния извор на епохата. Става дума за епитафията на Василий II Българоубиец. Тя е повече от красноречива — българите са „западни скити“.