Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Нещо ми подсказва, че това ще е голям срам.
Паран влезе в гостилницата на Ноб и спря до входа. Вътре беше тъпкано с войници, гласовете им се сливаха в оглушителна врява. Само неколцина носеха на униформите си емблемата с пламъка на Мостоваците. Останалите бяха Втора армия.
На една голяма маса под висящия пасаж между стаите за гости на първия етаж седяха и играеха карти половин дузина Мостоваци, с гръб към помещението седеше широкоплещест мъж с вързана на конска опашка черна коса, отрупана с амулети и талисмани, и раздаваше картите с безкрайно търпение. Въпреки врявата Паран можа да чуе от мястото си монотонното му отброяване. Другите на масата го заливаха с люти ругатни, но без особен ефект.
— Баргастът — промърмори на себе си Паран, приковал погледа си в гърба на раздаващия. — Единствен при Мостоваците. Значи е Девети. — Вдиша дълбоко и навлезе в тълпата.
Докато стигне зад баргаста, чистото му наметало вече миришеше на вкисната бира и горчиво вино, а челото му беше плувнало в пот. Баргастът тъкмо приключваше с раздаването и поставяше тестето в средата на масата — видяха се безкрайните татуировки със синя сърпица по оголената му ръка: спиралните шарки бяха прорязани от бели белези.
— Това ли е Девети? — попита високо Паран.
Мъжът срещу баргаста вдигна очи — лицето му имаше същия цвят като кожената шапка на главата му, — после отново се загледа в картите си.
— Капитан Паран?
— Аз съм. А вие, войник?
— Хедж. — Той кимна към седящия вдясно от него едър мъж. — Това е Малът, взводният ни лечител. А името на баргаста е Тротс. — Врътна глава наляво. — Другите са без значение — Втора армия и са много калпави в играта. Сядайте, капитане. Уискиджак и останалите ги извикаха за малко. Би трябвало скоро да се върнат.
Паран си намери свободен стол и го придърпа между Малът и Тротс.
— Ей, Тротс, ще я отваряш ли тая игра, или к’во? — изръмжа Хедж.
Паран издиша бавно и се обърна към Малът.
— Кажете ми, лечител, каква е средната продължителност на живота за един офицер при Мостоваците?
— Преди или след Лунния къс? — изсумтя Хедж.
Тежките вежди на Малът леко се повдигнаха, преди да отговори на капитана.
— Две кампании, може би. Зависи от много неща. Куражът не стига, но помага. А това ще рече, че забравяте всичко, на което са ви учили, и скачате в скута на сержанта си като бебенце. Слушате ли него, може и да оцелеете.
Хедж потупа по масата.
— Събуди се бе, Тротс! Ще играем ли тука, или к’во?
Баргастът се намръщи и избоботи:
— Мисля.
Паран се отпусна и откопча колана си.
Тротс най-после реши да играе, което бе посрещнато от стоновете на Хедж, Малът и тримата войници от Втора армия, защото Тротс в края на краищата винаги решаваше да играе.
— Капитане, чували сте едно-друго за Мостоваците, нали? — заговори Малът.
Паран кимна.
— Повечето офицери изпитват ужас от Мостоваците. Разправят, че средната смъртност била толкова висока, защото половината капитани свършвали с кама, забита в гърба.
Замълча и тъкмо се канеше да продължи, когато забеляза, че е настъпила мъртва тишина. Играта беше престанала и очите на всички се бяха приковали в него. Под мишниците му изби пот.
— А според това, което видях досега — продължи той, — съм склонен да повярвам на този слух. Но ще ви кажа следното — на всички ви. — Ако умра с нож в гърба, гледайте поне да съм си го заслужил. В противен случай ще съм ужасно разочарован. — Закопча колана си и стана. — Кажете на сержанта, че ще го чакам в казармата. Бих искал да поговоря с него, преди да се запознаем официално.
Хедж кимна бавно.
— Ясно, капитане. — Поколеба се и добави: — А, капитане? Що не седнете да се включите в играта?
Паран поклати глава.
— Не, благодаря. — Устата му се кривна в усмивка. — Лоша практика е един офицер да обира парите на подчинените си.
— Виж, това предизвикателство ще трябва да го подкрепите някой път — отвърна с блеснали очи Хедж.
— Ще си помисля — каза Паран и се обърна.
Докато си пробиваше път през тълпата, изпита чувство, което го хвана съвсем неподготвен: чувство за собствената си незначителност. Много арогантност се беше натрупала в него, още от момче в благородническите среди, чак до времето, прекарано в академията. Тази арогантност сега се беше свила в някакво кътче в мозъка му, затаила дъх и изтръпнала.
Беше го знаел много преди да се срещне с адюнктата: че пътят му към и през офицерския учебен корпус на Военноморската академия беше лек и белязан с намигвания и кимвания. Но имперските войни се водеха тук, на хиляди левги от двора, и тук, осъзнаваше Паран, никой пет пари не даваше за дворцовите влияния и взаимноизгодните сделки. Бързото изкачване в кариерата само беше усилило шансовете му да умре, и то бързо. Ако не беше адюнктата, щеше да е съвсем неподготвен да поеме командването.