Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Чул беше мълвата. Петима мъртви магьосници, двама от които Върховни магове. Загубите на Втора бяха достатъчни, за да събудят предположенията, че ще бъде слята с Пета и Шеста, за да се сформира нова част. А Лунният къс се беше оттеглил на юг, през планините Тахлин към Лазурното езеро, оставяйки след себе си пушлива диря и килнат на една страна. Но една история се беше загнездила в мислите на капитана по-дълбоко от всичко друго: Мостоваците ги нямаше. Според някои бяха избити до крак; според други няколко отделения успели да се измъкнат от тунелите, преди те да рухнат.
Паран се чувстваше обезсърчен. Беше прекарал няколко дни сред морантите. Тайнствените воини почти не говореха, а когато изобщо го правеха, говореха само помежду си, на неразбираемия си език. Цялата му информация беше остаряла и това го поставяше в неблагоприятна позиция. Да, от Дженабарис насам неясните ситуации се редяха една след друга.
Ето че отново се беше озовал откъм страната на чакащите. Намести платнената торба на гърба си и се приготви да чака дълго — и тогава видя конника — далече на платото. Водеше още един кон и яздеше право към капитана. Паран въздъхна. Да си имаш работа с Нокътя винаги беше дразнещо. Бяха адски самодоволни. С изключение на онзи в Дженабарис, като че ли никой не го харесваше особено. Доста време беше изтекло, откакто бе познавал някой, когото да може да нарече „приятел“. Всъщност — повече от две години.
Конникът се приближи. Когато го видя отблизо, Паран неволно отстъпи назад. Половината лице на мъжа беше изгоряло. Черна кръпка покриваше дясното му око и той държеше главата си странно килната на една страна. Мъжът го поздрави с грозна усмивка и скочи от седлото.
— Значи ти си оня, а? — попита грубо.
— Вярно ли е за Мостоваците? — настоя Паран. — Че са пометени?
— Повече или по-малко. Пет отделения им останаха, там някъде. Около четирийсет души всичко. — Примижа с лявото око и намести очукания шлем на главата си. — Одеве не знаех накъде ще хванеш. Сега знам. Ти си новият капитан на Уискиджак, а?
— Познаваш сержант Уискиджак? — Паран се намръщи. Този Нокът не беше като другите. Каквото и да мислеха за него, пазеха го за себе си, а и на него така му харесваше повече.
— Да тръгваме — каза мъжът. — Можем да говорим и по пътя.
Паран отиде при другия кон и върза торбата си за седлото, изработено в стила на Седемте града, с висок гръб и със сгъващ се напред ефес — беше виждал няколко такива на този континент. Подробност, която бе скътал в ума си. Местните от Седемте града имаха навика да създават неприятности, а и цялата тази Дженабакъзска кампания си беше пълен провал от самото начало. „И това не е съвпадение.“ Повечето от Втора, Пета и Шеста армии бяха събрани от подконтинента на Седемте града.
Поеха в тръс по платото.
Нокътят заговори.
— Сержант Уискиджак си има много последователи тука. Ама се прави, че не го знае. Не е зле да си спомните нещо, което е почти забравено в Малаз — Уискиджак някога командваше рота…
Паран извърна рязко глава. Тази подробност беше грижливо заличена от аналите. Ако можеше да се вярва на Имперската история, това изобщо не беше се случвало.
— … още по времето, когато Дасем Ълтър командваше войската — продължи безгрижно Нокътят. — Точно Седма рота на Уискиджак подгони и изби магьосническия кабал на Седемте града в пустините Пан’поцун. Там сложи край на войната. Разбира се, всичко след това отиде в името на Гуглата, след като Гуглата взе щерката на Ълтър. А и скоро след това, когато умря и Ълтър, всичките му хора изпомряха набързо. Когато бюрократите глътнаха армията. Проклети чакали. А и оттогаз се трепят един-друг, а кампаниите в пъкъла да вървят. — Нокътят се намести в седлото и се изплю покрай лявото ухо на коня.
Паран забеляза жеста и потръпна. В стари времена с него се бе обявявало началото на племенна война между Седемте града. Сега се беше превърнал в символ на Втора армия.
— Да не би да намекваш — подхвърли той, — че историята, която току-що ми разказа, се е превърнала в клише?
— Не и в подробностите — призна Нокътят. — Но някои стари ветерани във Втора са се сражавали с Ълтър не само в Свободните градове, но още при Фалар.