Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Паран се замисли. Яздещият до него мъж, макар да беше Нокът, беше също така от Втора армия. И беше преживял много премеждия с бойците й. А това предполагаше интересна гледна точка. Погледна го и видя, че се усмихва.
— Какво ти е толкова смешно?
Мъжът сви рамене.
— Мостоваците напоследък са се поразгорещили. Режат ги с новия набор, сякаш се канят да ги разформироват. С когото и да говориш в Малаз, кажеш ли им, че ще си докарат някой бунт, започват да ровят при Мостоваците. Това им го казвам във всеки доклад, но май никой не ме слуша. — Ухили се още по-широко. — Сигурно мислят, че съм минал на другата страна, а?
Паран сви рамене.
— Наредили са ти да ме посрещнеш, нали?
Нокътят се засмя.
— Ама ти май наистина не си в течение, а? Наредиха ми, защото съм последният действащ във Втора. Колкото до Пета и Шеста — забрави. Тайст Андий на Бруд можеха да надушат един Нокът от хиляда крачки. И от тях никой не остана. Моя старши Нокът го удушиха с гарота само преди два дни — но това е друго, нали? А теб те наследих, капитане. Стигнем ли в града, пускам те и това може би ще е последният път, в който ще се видим. Връчваш си пълномощията като капитан на Девети взвод и или ти се изсмиват в лицето, или ти мушкат ножа в окото — и за двете залогът е петдесет на петдесет. Много лошо, но това е.
Пред тях се извисиха портите на Пейл.
— Още нещо — каза Нокътят, загледан в бойниците над портата, — само едно кокалче да ти подхвърля, в случай че Опонн ти се усмихне благосклонно. Тук конците ги дърпа Върховният маг Тайсхрен. Дужек никак не е щастлив, особено след онова, което стана с Лунния къс. Положението между тях е много лошо, но Върховният маг разчита на близката си и постоянна връзка с императрицата и това го държи отгоре. Та значи предупреждавам те. Войниците на Дужек ще го последват. Навсякъде. А това важи и за Пета и Шеста армии. Тук се трупа буря, която всеки момент ще се разрази.
Паран го изгледа. Топър му беше обяснил положението, но Паран беше отхвърлил преценките му — твърде много приличаше на сценарий, замислен, за да оправдае бесилките на императрицата. „В тая бъркотия не искам да се замесвам. Нека да си изпълня единствената задача — нищо друго не желая.“
Щом навлязоха в сянката на портата, Нокътят заговори отново.
— Между другото, Тайсхрен току-що ни видя, че влизаме. Някаква възможност да те познава, капитане?
— Не. — „Надявам се, че не“, добави той наум.
Влязоха в същинския град и очите на Паран леко се оцъклиха. Пейл приличаше на лудница с изтърбушените от пожарите постройки, с улиците, някъде павирани с каменни плочи, другаде разровени и пълни с хора, с коли, мучащи животни и войници. Той се зачуди дали не трябва да започне да измерва живота си в минути. Поемането на командата на взвод, преминал през четири кампании в продължение на три години и получаващ след това задача, каквато не би приел никой разумен войник, съчетано с тлеещия пожар на мащабен бунт, оглавен вероятно от най-добрия военен командир на империята, срещу един Върховен маг, който, изглежда, се бе заловил здраво да издълбае собствената си доста голяма ниша в този свят — всичко това караше Паран да се чувства доста обезсърчен.
Сепна се от тежкото потупване по гърба. Нокътят се наведе към него.
— Отчаяхме ли се, капитане? Не се безпокой, тук всички са отчаяни. Някои го знаят, други — не. Тия, дето не го знаят, трябва да те безпокоят. Започни с онова, което е пред теб, и останалото забрави засега. То ще си покаже, като му дойде времето. Намери някой боец и го накарай да те упъти към Мостоваците. Това е леката част.
Паран кимна.
Нокътят се поколеба, след което отново се наведе към него.
— Мислех си, капитане. Само предчувствие, нищо повече, но си мисля, че си тук, за да свършиш нещо добро. Не, не си прави труда да ми отговаряш. Ако обаче изпаднеш в беда, потърси Ток-младши, това съм аз. Аз съм в Съобщителния корпус, помощни части, Втора. Разбрахме ли се?
Паран отново кимна.
— Благодаря — промълви той и в този момент зад гърба им се чу силен трясък, последван от хор разгневени гласове. Никой от двамата не се обърна.
— Та какво каза, капитане?
Паран се усмихна.
— По-добре не си показвай главата. Покрий се — в случай че нещо стане с мен. Аз ще си намеря водач.
— Ясно, капитане. — Ток-младши му махна с ръка и свърна по една от страничните улици. След няколко мига Паран го изгуби от погледа си. Пое си дълбоко дъх и затърси с очи подходящ войник.
Паран знаеше, че ранните му години, прекарани из благородническите дворове в родината, са го подготвили за измамата, която му беше възложила адюнкта Лорн. Ала през последните две години беше започнал все по-ясно да съзнава в какво се превръща. Безразсъдният и искрен младеж, който беше говорил с адюнктата на императрицата в онзи ден на брега на Итко Кан, сега го глождеше отвътре. Паднал беше в скута на Лорн като бучка неоформена глина. А тя беше продължила да прави онова, което правеше най-добре.