Островът на съкровищата
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Кехлибарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на съкровищата». Краткое содержание книги:
Дотук всичко мина добре, но следния миг се досетих, че котвеното въже, прерязано изведнъж, е така опасно, както силно ритване от кон. И ако се окажех толкова неблагоразумен да прережа въжето изведнъж, бях повече от сигурен, че и аз, и моята лодка с един удар щяхме да бъдем потопени.
Тази мисъл ме накара да спра. И ако щастливият случай отново не ми се беше притекъл на помощ, щях да се откажа от намеренията си. Леките ветрове, които бяха започнали да духат откъм югоизток и юг, след като се стъмни, задухаха от югозапад. Докато седях и обмислях нещата, вятърът духна, подхвана „Испаньола“ и я понесе срещу течението. За моя най-голяма радост аз почувствувах как въжето се отпусна и ръката ми, с която го стисках здраво, се потопи за миг във водата.
Това ме накара да взема окончателно решение. Аз бързо извадих ножчето си, отворих го със зъби и започнах да прорязвам една по една нишките на въжето, докато „Испаньола“ остана да се държи само на две нишки. Тогава зачаках нов повей, за да прережа и тях, когато се отпуснат.
През това време от каютата се чуваха силни гласове, но, да си кажа правото, така бях погълнат от други мисли, че не им бях дал ухо. Но сега, когато нямах друга работа, почнах да се вслушвам в тях.
Единият глас беше на кормчията Изреъл Хендз, който някога бил топчия на Флинт. Другият принадлежеше несъмнено на вече познатия ми приятел с червеното кепе. И двамата явно бяха много пияни и продължаваха да пият, защото единият с вик отвори кърмовото прозорче и изхвърли нещо, навярно празна бутилка. Но те не само бяха пияни, но очевидно бяха и бясно разгневени. Ругатните им се сипеха като град, от време на време избухваха като взрив и бях сигурен, че следния миг ще се хвърлят един срещу друг. Но всеки път разпрата стихваше и не се стигаше до бой.
Виждах на брега червеното сияние на големия лагерен огън, което проблясваше през крайбрежните дървета. Някой пееше стара, монотонна моряшка песен с ниски трилери на края на всеки стих. Песента сякаш нямаше край и щеше да свърши само когато се изчерпи търпението на певеца. Аз много пъти я бях слушал на кораба, но си спомних само следните думи:
Седемдесет и пет поеха с капитана, един-едничък жив остана…
Помислих си колко подхожда тази тъжна песен на хора, които бяха претърпели такива загуби сутринта. Но от това, което видях по-късно, аз се убедих, че всички тези пирати бяха безчувствени като морето, в което плаваха.
Най-после вятърът задуха. Шхуната отново се приближи към мен в тъмнината и аз почувствувах, че въжето се отпусна. С голямо усилие прерязах последните нишки. Вятърът не оказваше влияние на лодката, но течението в миг ме отнесе под носа на „Испаньола“. В същото време шхуната започна да се носи по течението и да се върти около оста си.
Аз гребях с всички сили, защото очаквах всеки миг да бъда потопен, но веднага след като разбрах, че няма да мога да се отдалеча встрани от кораба, се отправих към кърмата на кораба. Накрая успях да се поотдалеча от опасността, но тъкмо когато правех последни усилия, напипах някакво въже, което висеше през борда на кърмата. Аз моментално го сграбчих.
Защо сторих това — не мога да кажа. В първия момент го хванах инстинктивно, но когато го дръпнах и разбрах, че е здраво вързано, любопитството ми надделя и реших да надникна през прозорчето в каютата.
Аз теглех въжето с две ръце и когато сметнах, че съм достатъчно близо до кърмата, с голям риск се приповдигнах и успях да видя тавана и част от каютата.
В това време шхуната и нейният малък спътник се носеха доста бързо по течението, та вече се бяхме изравнили с лагерния огън. Корабът, както казват моряците, високо „се разбъбри“, като шумно пореше безбройните малки вълни, и ако не бях надникнал през прозорчето, нямаше да мога да разбера защо хората, които бяха оставени да охраняват кораба, не бяха вдигнали тревога. Но един поглед ми бе достатъчен и аз наистина не посмях да се надигна втори път от моята неустойчива черупка. Хендз и другарят му се бяха хванали здравата за гушите в отчаян двубой.
Аз се спуснах към пейката в лодката последния миг, преди да се преобърна. Пред очите ми се въртяха двамата разярени пирати с пламнали лица, които се мятаха, вкопчани един в друг, при светлината на опушената лампа. Аз затворих очи, за да привикна отново към тъмнината.
Безкрайната балада най-после беше свършила и малкото хора около огъня бяха подели в хор добре познатата ми песен:
„Петнайсет души във ковчега на мъртвеца, йо-хо-хо, и бутилка ром! А дявола и спирта другите довърши! Йо-хо-хо, и бутилка ром!“