Островът на съкровищата
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Кехлибарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на съкровищата». Краткое содержание книги:
През цялото време, докато почиствах пода и миех съдовете от обеда, това чувство на отвращение и завист ме завладяваше все по-силно, докато най-после, като се намерих близо до един чувал със сухари и забелязах, че никой не ме наблюдава, реших да направя първата стъпка към моето бягство и напълних двата джоба на жакета си със сухари.
Може да ме смятате за глупак, защото действително щях да извърша една безумна и крайно рискована постъпка, но аз бях решил да взема всички възможни предохранителни мерки. Ако нещо ми се случеше, тези сухари щяха да ми помогнат да не премалея от глад поне до края на следния ден.
Взех също един чифт пистолети и тъй като имах вече барут и куршуми, се почувствувах добре въоръжен.
Планът, който бях замислил, сам по себе си не беше лош. Аз смятах да сляза до пясъчната ивица, която откъм изток отделя залива от откритото море, и да намеря Бялата скала, която бях забелязал предишната вечер, за да разбера дали Бен Гън наистина крие лодката си там — нещо, което си заслужаваше риска. Но тъй като бях сигурен, че няма да ми позволят да напусна крепостта, нищо друго не ми оставаше, освен да се измъкна незабелязано — една лоша и неоправдана постъпка. Но тогава бях още момче и правех това, което си намислех.
Скоро обстоятелствата така се стекоха, че удобният миг настъпи. Скуайрът и Грей бяха заети с превързване на раните на капитана и тъй като пътят беше открит, аз се прехвърлих през оградата и се отправих през дърветата и преди да забележат моето отсъствие, толкова се отдалечих, че не бих могъл да чуя виковете им.
Тази беше втората ми неразумна постъпка, много по-лоша от първата, защото оставях само двама здрави хора да пазят крепостта, но както първата, така и тази спомогна впоследствие за нашето спасение.
Аз се запътих право към източния бряг на острова, защото бях решил да вървя по пясъчната ивица откъм страната на морето, за да избягна възможността да ме забележат от залива. Беше късно следобед, но слънцето все още припичаше силно. Като вървях под високите дървета, чувах не само непрестанния тътен на прибоя в далечината, но и шумоленето на листата и блъскането на клоните, което показваше, че духа по-силен морски бриз от обикновено. Скоро ме лъхна прохладна струя и след няколко крачки стигнах до края на гората. Пред мен до самия хоризонт блесна синьото море, чиито вълни се блъскаха и пенеха в брега.
Морето никога не беше спокойно около Острова на съкровищата. Слънцето можеше да блести, въздухът да не трепва, а морето да е гладко и синьо, но големите вълни се разбиваха край брега деня и нощя и едва ли имаше място на острова, където да не се чува техният грохот.
Аз вървях по пясъка и изпитвах голямо удоволствие, но като сметнах, че съм слязъл доста на юг, скрих се сред гъстите храсти и запълзях внимателно нагоре към хребета на пясъчната ивица.
Морето остана зад мен, а пред мен беше заливът. Морският бриз, след като се беше надухал вече, утихваше. Смениха го леки въздушни течения от юг и югоизток, които носеха гъсти мъгли. Заливът, заграден от Острова на скелета, лежеше неподвижен и оловносив, като в деня, когато за първи път влязохме в него. „Испаньола“, на която се развяваше черното пиратско знаме, се отразяваше съвсем ясно в гладката огледална повърхност от върха на мачтите до ватерлинията.
До нея стоеше една от лодките със Силвър на кърмата — него можех всякога да разпозная, — а двама пирати се бяха надвесили от кърмовия фалш-борд към него. Единият от тях имаше червено кепе — същият разбойник, когото преди няколко часа бях видял да прескача оградата. Те, изглежда, разговаряха и се смееха, макар че от това разстояние — повече от миля, разбира се, не можех да чуя нито дума. Изведнъж се разнесе страхотен, необикновен крясък, който най-напред ме уплаши силно, но веднага си припомних, че това е гласът на Капитан Флинт и дори ми се стори, че видях пъстрокрилата птица, кацнала на рамото на своя господар.
Скоро лодката се отдалечи от кораба в посока към брега, а човекът с червеното кепе и неговият другар се спуснаха към каютата.
По това време слънцето залезе зад хълма „Далекоглед“ и тъй като мъглата бързо се сгъстяваше, започна да се стъмва. Аз разбрах, че не трябва да губя минута, ако искам да намеря лодката тази вечер.