Островът на съкровищата
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Кехлибарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на съкровищата». Краткое содержание книги:
Бялата скала, която се виждаше над храстите, се намираше на разстояние около една осма от миля долу на пясъчната ивица и аз вървях доста време, а често трябваше да пълзя сред храстите, докато стигна до нея. Беше се почти стъмнило, когато докоснах грапавата й повърхност. Точно под скалата имаше една много малка долчинка, покрита със зелен мъх, скрита сред пясъчни насипи и гъсти ниски храсти, които стигаха до колене, а в средата на долчинката действително имаше малка палатка от кожи на диви кози като тези, които скитниците цигани в Англия носят със себе си.
Аз се спуснах в долчинката, вдигнах края на палатката и наистина намерих лодката на Бен Гън. Това беше най-недодяланият предмет, който бях виждал — крива, грубо издялана рамка от жилаво дърво, на която бяха опънати кози кожи с козината навътре. Тя беше извънредно малка дори за мен и не можех да си представя, че може да плава, ако в нея има възрастен човек. На дъното й имаше малка пейка, подпора за краката и весло с двойна лопата.
Дотогава не бях виждал плетена рибарска лодка, каквито са си правели древните британци. По-късно можах да видя подобна лодка, но не мога да ви опиша лодката на Бен Гън, освен като ви кажа, че тя наподобяваше най-първобитната и лошо изработена плетена рибарска лодка, правена някога от човешка ръка. Но тя имаше голямото преимущество, че беше извънредно лека и удобна за пренасяне.
Сега, като намерих лодката, човек би казал, че моето скитничество трябваше да завърши, но в главата ми дойде друга идея, която така ме въодушеви, че бях в състояние да я изпълня дори пред очите на самия капитан Смолет. Аз реших да се възползувам от тъмнината на нощта, да доплавам до „Испаньола“ и да прережа котвеното въже. Така корабът щеше да остане на произвола на вълните, които щяха да го изхвърлят някъде на брега. Аз си помислих, че след като бунтовниците получиха такъв отпор сутринта, щяха да гледат на всяка цена да вдигнат котва и хванат морето. Сметнах, че трябва непременно да им попреча, и като видях, че вахтените на кораба останаха без лодка, реших, че ще мога да изпълня плана си без особен риск.
Аз седнах и зачаках да се стъмни напълно, като хубаво се нахраних със сухарите. Нощта беше изключително тъмна и подходяща за моя план. Цялото небе беше забулено в мъгла. Когато последните лъчи на деня угаснаха, пълен мрак се спусна над Острова на съкровищата. И когато най-после вдигнах лодката на рамо и едва изпълзях из тъмната долчинка, където бях вечерял, забелязах, че над целия залив блещукаха само две светли точки.
Едната от тях беше огънят на брега край блатата, около който претърпелите поражение пирати лежаха и пиянствуваха. Другата беше бледа светлинка в мрака, която показваше мястото на закотвения кораб. Течението го беше обърнало с кърмата към мен. Единствената светлина на борда идеше от каютата. Това, което виждах, беше само отражение в мъглата на лъчите, които излизаха от кърмовия прозорец.
Отливът беше започнал доста отдавна, така че трябваше да прегазя широка ивица мокър пясък, в който понякога краката ми потъваха чак над глезените. Когато стигнах до отдръпващата се вода, нагазих в нея, потопих лодката и с известно усилие я задържах с кила надолу.
Двадесет и трета глава
ОТЛИВЪТ
Скоро се убедих, че лодката е съвсем безопасна за човек с моя ръст и тегло. Тя бе лека и подвижна във водата, но когато се опитвах да я управлявам, тя най-упорито отказваше да ме слуша, като се накланяше или извърташе на една страна. Както и да се мъчех да я насоча, тя неизменно се отклоняваше от посоката и само се въртеше в кръг. Самият Бен Гън дори ми беше казал, че „с нея трудно можеш да се оправиш, ако не й разбереш навиците“.
И аз действително „не бях разбрал навиците й“. Ту се насочваше във всички други посоки, само не в тази, в която исках. Най-често се обръщаше напред с широката си страна. Сигурно никога нямаше да стигна кораба, ако отливът не ме беше поел. За щастие той ме носеше независимо от моето гребане по посока към „Испаньола“, която се намираше във фарватера, (Фарватер — безопасен път за плавателен съд. Б. пр.) така че неизбежно щях да се натъкна на нея.
Отначало шхуната се виждаше като някакво по-черно от тъмнината петно, но постепенно мачтите и корпусът й започнаха да се очертават и следния миг (защото колкото по-навътре навлизах, толкова течението се ускоряваше) аз се намерих до котвеното въже и се хванах за него.
Въжето беше опънато като тетива на лък, така силно шхуната теглеше своята котва. Вълните клокочеха и шумяха около корпуса като буен планински поток. Прережех ли въжето с джобното си ножче, „Испаньола“ щеше да се понесе по течението.