Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Друга нощ пък се взираше в репродукцията на „Нощна стража“ чак докато замержелее пред погледа му, та му се струваше, че картината е постигната чрез растер. Веднага измисляше хубавичка история — при поредната реставрация специалистите откриват, че художникът не е рисувал върху чисто платно, а предварително е фотографирал тия типове, увеличил е снимката им и само я е боядисал отгоре. Рембранд ли, великата четка на реалиста ли… Стража — в огъня! Немедлено в огъня!
Въобще той обичаше да си представя пламтящи платна; овъглени книги, превърнати в пепел имена. Но най обичаше да вижда гърчещите се на кладата титани, чиято единствена вина пред него бе тази, че нито той би могъл да им направи зло, нито пък да разчита, че силните на деня ще им направят зло. Вбесяваше го тази недосегаемост и в нощните си фантазии успяваше да я покътне, да я срути.
Веднъж, вгледан в звездното небе, си помисли как хубаво би било да се окаже, че в действителност Слънцето си е център на Вселената. Ах, как ще опари тогава някой си гений, доказал, че това не е така. Провери в енциклопедията кой ще е този тъй подозрителен учен и се по-разочарова — Бруно бил определил на слънцето роля на провинциална звезда, за което вече си го е получил.
В последно време и саморазправите с отделни личности взеха да му дребнеят — заел се бе с краха на цели учения. В обстрела на нощните му мечти все по-често попадаше материализмът. Възбуждаше го мисълта, цялата тази огромна и яка, с векове вдигана сграда е толкова уязвима, та едно привиденийце би могло да я срути с малкото си пръстче. Появява се някакъв необорим факт, не, факт не, фактите са оръженосци на материализма, появява се някаква тотално отречена субстанция и с демонстрации и факти, не, не с факти, а с чудодейства отхвърля цялото учение…
Ето, с такива неща се занимаваше самотният чудак, лелеян от голата жена през дългите й горски нощи.
Една късна вечер къдрокосият, при цялата си себичност, успя да усети все пак прииждащите към него вълни от топлина. Застана на прозореца и се загледа към гората, от която лъчеше нещо. И колкото повече гледаше натам, толкова повече се разтоварваше от мисъл за каквото и да било, което означаваше — от злото.
Галя, прикрита зад широко стъбло, изпълнена с кротко щастие, съзерцаваше своя ненагледен — блещукащите му умни очи, умореното му чело, къдравата коса.
После огледа себе си. От чистия живот сред природата тялото й бе станало и стегнато, и плавно — момичешко и женско едновременно бе станало нейното тяло от горската роса, от слънцето, от свободата.
Помисли си:
„Това ли тяло съм крила толкова време? То ли ми е пречило да подиря хората? Да отида при моя любим? От това ли тяло съм се срамувала?“
Излезе под лунната светлина и с меки стъпки, които я правеха още по-хубава, тръгна към розовия прозорец. Бе почти под него, когато къдравият я забеляза.
Трепна от изненада в първия миг, после се досети за всички онези приказки за феята, които долитаха през съседските панели. Ето, ето — той бе възнаграден за бденията си — почти в ръцете му бе доказателството!
Лунната жена гледаше право към него, гледаше го с призрачен влюбен поглед.
— Ела — каза тихо тя.
— Ида — прошепна къдрокосият.
Бързо се дръпна от прозореца, измъкна от чекмеджето фотоапарат, затича се по стълбите, на партера чак се досети, че този път сам малко ще може да стори, че този път му трябват свидетели, стотици свидетели. Тръгна нагоре по стълбите, звънваше на всяка врата и казваше едно и също.
— Облечете се и тихичко слезте. Онази, горската, е пред входа.
След минути, когато стълбищните площадки бяха претъпкани с възбудени от предстоящата среща с чудото хора, той нагласи фотоапарата, рязко отвори външната врата на блока и изкрещя:
— След мен!
Тълпата се стовари върху Галя като лавина — лавина от погледи, междуметия, светкавици, ръце и все по-мръснички пръсти.
Успя да се промуши и хукна към своята горичка.
— Дръжте я! — ревеше къдравият и тълпата, в миг освободена от натрупаното в последните дни благородство, се завтече след жената. Галя усети удари по гърба си — замеряха я с буци пръст, с камъни. С крайчеца на окото си видя как извиращите от другите блокове тълпи пресичат пътя й към гората. Намери сили, увеличи темпото, направи лъжлива крачка, опашката подир нея се обърка за миг, тя спечели пет метра и успя преди другите да се мушне в леса. Дотича до своята полянка, покатери се на брезата, отнесла нявга гащетата й, затихна.