Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Което си е право, съществуването на Галя промени с нещо живота на хората. Мисълта, че тук нейде, на стотина метра от тях, живее невиждано същество, ги караше да се усещат и по-виновни, и по-внимателни. В сънищата им започнаха да се появяват добри вълшебнички, които изпълняват до три желания. След подобен сън мъжете се събуждаха усмихнати, тананикаха си, докато се бръснеха, а жените им, виждайки ги такива бодри и подозрително добре обръснати, ги целуваха с умисъл, но и с искрена топлина, изпращайки ги чак до вратата на асансьора.
Интересно, появата на голата никой не свърза с пошличка версия за подгонена от съперничката си прелюбодейка, никой, и най-суеверните дори, не й приписаха връзка с духа на убитата бабичка. Някак, без да се наговарят, жителите на „Юг“ приеха, че нищо в тяхната гора не се е появило, но това нищо е добро и е красиво, и отдавна е било необходимо на жилищния им комплекс и на леса им.
Както спонтанно бе възникнало жлъчното „този е минал през горичката“, тъй спонтанно смисълът му взе да се разлива към всички онези дребни грехове, които разнообразяват живота на човека. „Минаване през горичката“ означаваше лъжата, с която чиновникът измъкваше два дни отпуск, означаваше също късмета да получиш четвърт декар вилно място върху каменист баир, означаваше и прескачане до някоя разпусната булка. Но все ставаше така — уж заради отпуската чиновникът лъжеше своя началник, че ще отиде на село да види болната си майка, а получеше ли разрешение, вместо да тръгне с приятели на риба, наистина отиваше при майка си. И уж бе сигурен онзи, че пукнато дръвче няма да посади на баира, че е обещавал такива неща само и само за да грабне мястото, пък първата неделя още с търнокоп и разсад тръгваше към камънака. И при разпуснатите булки взеха да се явяват по-иначе — не с бутилка коняк в ръка, а с букетче карамфили — не за час сред омачканите чаршафи, а с търпението да поостанат малко, да поприказват човешки, защото се оказа изведнъж, че и най-разпуснатите булки в комплекса искат да си поговорят човешки.
Телевизионните техници от града започнаха да отбягват ж.к. „Юг“. Какво ли ни става там — викаха си, — правим каквото правим, дойде ли време за прибиране на парите, искаме си колкото е по тарифата. Отбягваха да ходят, но идеше ли някой, връщаше се в ателието със стотинки в джобовете и с отнесена усмивка върху лицето — една такава неволна усмивка, която техникът с много усилия успяваше да заличи чак след ден-два.
Автобусните линии за „Юг“ влязоха в график — точно на минутата пристигаха специално умитите за този маршрут коли и тръгваха на минутата, ако, разбира се, някоя куцукаща бабичка не махаше отдалеч на шофьора да я почака. Тогава шофьорът изчакваше, а после чак по пътя наваксваше.
Хората взеха да си звънят.
Обличаха се в чистичко, звънваха на съседната врата и смутено казваха:
— Абе, комшу, от толкоз години един панел ни дели, дето се вика, всичко знаем един за друг, пък да не се запознаем досега. А минете тази вечер към нас.
Всички студенти от комплекса, дори и тези, които живееха там под наем, изкараха изпитната сесия.
И нито един от донаборниците не бе отложен от военна служба по болест.
А виновницата за тези промени продължаваше да живее с живот на фея и все по-рядко й минаваше през ума, че някога ще трябва да напусне горичката. Стигаше й ней нощното бдение пред розовия прозорец и мимолетната гледка на къдрав, леко прегърбен мъж.
Цялата си обич тя пращаше към този човек, без да знае, че несподелената любов се разсейва в пространството и докосва с топлина всички наоколо, само не и онзи, към когото е насочена.
Ех, на лош човек бе попаднала Галя. На мрачен мизантроп, на вреден душегубец. За да направи колкото се може повече пакости, не спеше той до ранни зори. От времената, когато доносите вършеха работа, бе му останал този навик за нощна дейност. Но и той се бе развил успоредно с обществото — не за обмисляне на дребни ходове му бяха нужни нощните часове, слава богу, денят му стигаше за това — малка радост обаче му доставяха злините, които прави на обикновените хорица. Нощите си той посвещава на блянове за големи падения. За много големи, от много високо. Недостатъчно бе за него да прочете указ, че е освободен министър, че е отзован посланик, че еди-кой си е пропуснат в списъка за званията и на този двайсет и четвърти май.
О, не. По време на своите нощни бдения той бленуваше за още повече. Бленуваше, примерно, в основите на някоя германска древна катедралка да бъде открит манускриптум с петолиние и с ноти. И да се окаже, че това е Лунната соната и че е написана тридесет години преди да се е родил Бетховен. И да се докаже, че Бетховен е просто един жалък плагиат. Мислеше си това и слушаше по цели нощи Лунната соната и нито за миг не се радваше, че най-сетне ще бъде възстановена правдата и истинският автор ще получи заслуженото, а вместо това си представяше как по цял свят булдозери и миньорски пистолети рушат скулптурите на Бетховен и с дебели флумастери в ръка гардеробиери, сценични работници и хористи задраскват с черно името на композитора.