Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Една неделя сутрин, а в неделните сутрини всички ставаха рано, за да закусят заедно, родата седна край масата с многозначителна тържественост.
„Какво ли са намислили пък сега?“ — питаше се Владай, додето мажеше масло върху филията.
Като попривършиха с хапването, бащата измъкна бутилка шампанско.
— Що ли пък от сутринта? — почуди се Владай. — Нищо де, щом са решили така…
Шампанското гръмна, разляха го по чашите, бащата се изправи:
— Дъще, Владко, дойде време да се отделите от нас, дойде време да свиете свое гнездо.
— Да се местим ли? — не разбра Владай.
— Да тръгваме — ревна шуреят, — след мен! Кога ли пък се бе появила тази нова врата в антрето?
Накараха Владай да я отвори. Зад вратата имаше стълбище, което водеше нагоре. Качиха се, влязоха в новичкия апартамент.
— Значи, вие нощем сте надстроявали?
— Ами да — зарадваха се те на изненадата му, макар да им се щеше да е по-голяма.
Заразвеждаха го из стаите. — Ето ви тук хола с цветния телевизор, ето ви спалнята с новия креват, това тук е кухнята, до нея трапезарията, банята е отляво, а това, Владко, е кабинетът ти.
— Хубаво, хубаво — кимаше Владай, — с много вкус, с много.
— Ами ти сам го проектира. Мушнахме ти веднъж между другите папки и такава задача и ти я свърши, ама не си знаел за кого е. Най се задържаха в кабинета. Владай гледаше масивното кресло, бюрото с въртящ се стол, етажерката с папките.
— Подредени са по важност и по срок — каза шуреят.
— Ей, че вие ме превърнахте в амбулантен търговец на сметки — рече Владай, — бива ли така?
Каза го и се разсмя пресилено — да не помислят, че е на сериозно.
Хубаво си живееше в новия апартамент. Всичко бе подръка, всичко бе обширно и меко.
— Нека тук носят храната — каза веднъж на булката си. Тя се понацупи и Владай я успокои:
— Ама и те да идват да се храним заедно. Просто не ми се слиза и качва, много са ми стръмни тия стъпала.
Веднъж дохвърча братът с дебела папка под мишница.
— Хвърляй всичко, брато, и се заемай с това. Човек от София я иска, голям началник. Директорът ще плати мило и драго.
Владай се зачете в документацията. Този път работата беше сериозна, беше като онова там, в приказката, е, там със замъка от пясък. Искаше се да се построи и включи нова производствена линия, без заводът да спира нито за миг. Няколко дни Владай кръжеше мрачен и брадясващ около папката. Да, тежичка бе задачката. Тежичка и неизпълнима.
Веднъж седна в креслото, затвори очи, напъна се, усети как мозъкът му се чувствува тясно в черепа, сред вишневата тъмнилка на подсъзнанието изплува като зеленикаво електронче решението и веднага угасна, но вече бе подсказало единствения изход. Оставаше само да се направят сметките. Посегна към елката.
— Тъй, тъй — защрака той по клавишчетата, — имат, значи, три линии и искат още една. Я да видим сега колко беше три плюс едно — в прозорчето на калкулаторчето засвети цифрата четири. — А я сега да видим колко беше четири без едно? — тройката запулсира радостно пред очите му.
Владай бе открил, че заводът ще мине без нова производствена линия. Трите досегашни, с леки пренагласяния, ще карат по една смяна повече и работата е в ред!
Направи с лека ръка и сметките, и корекциите и когато за първи път не небрежно, а дори развълнувано подаваше проекта на шурея си, каза му:
— Там съм описал всичко, но и ти ще го кажеш. На твоя тъп софиянец ще го кажеш и на директора — да не правят икономии от смазочната система. Тя бие на очи да я отрежеш, ама ако я отрежат, ще стане голяма беда. Така да им кажеш.
След тази си победа Владай ходи два дни наперен по стаите и дори слезе три-четири пъти до долния етаж. Но постепенно скучните задачки, които му носеше братът, го връщаха в сладката просъница.
Поемаше с прозявка папчиците, връщаше ги на другия ден. Веднъж се сети за изобретението си:
— К’во стана в завода, работят ли вече?
— С пълна пара — възкликна шурей му.
— Да им кажеш там, каквото ти го казах… Какво беше… Ще стане беля.
Една нощ го събуди писък на пожарни коли. Надигна се от леглото, влезе в пантофите си, опря се на прозореца — лумнал до небесата, гореше заводът.
— Ами да — тъжно си каза Владай, — икономисали са смазочната инсталация. Можех да я вържа с блокажна система, да не се включва линията без гарантирано смазване, ама разчитах на тия идиоти.
Пък и ме домързя май да го направя.
Като си спомни, че го е домързяло и заради това сега гори заводът, Владай се върна в спалнята, измъкна сватбения си костюм, смъкна пижамата и се опита да влезе в костюма. Както и да се мъчеше, все не можеше да успее.
— Добре би било сам да се предам — въздъхна той, — ама ей го, няма как да ида по тая пижама. Нищо де, те ще дойдат да ме вземат. Ще ми дадат тяхна пижама.