Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
— Вие откъде сте? — попита Зеленгоровата секретарка.
— От София — каза Людмил и преди да измисли причината на посещението си, жената отвори вратата:
— Заповядайте.
Влезе в кабинета и видя точно такъв човек, какъвто си представяше — лисичък, хитро заострен в лицето, с невероятно захабен костюм за подобен интериор, хлипаше зад обширното си бюро Зеленгоров.
След появата на Людмил не престана да плаче, пък и не се опита — остави пристъпът сам да премине и тогава чак, бършейки отпуснатите си бузи, му посочи креслото до ниската масичка.
— Значи, вие сте от София?
— Аз съм… — Людмил бе объркан от това, че не знае защо е тук, че не знае какво трябва да направи сега, след като е лице срещу лице с подлеца.
— Вие, разбира се, знаете всичко?
— Да! — каза Людмил, изненадан от прозрението на Зеленгоров.
— Знаете, вече знаете. Какъв позор, какво невероятно петно върху моето име, върху усилията на целия ми живот.
Людмил бе онемял от всичко, което ставаше, пък и да искаше да каже нещо, събеседникът му едва ли щеше да позволи — ту хленчейки, ту заемайки внезапни надменни позички, ту отново пропадайки в страданието си, той бърбореше накъсано, но неуморно.
— Тази курветина, тази курветина, разсипа ми живота! Разчуло се е, веднага е тръгнало, щом и до вас, съвсем външен човек, е стигнало вече… Нищо, нищо тук не може да се скрие. Защо не бе оживяла, да бе оживяла, с ръцете си щях да я удуша. Откъде ли са хукнали по долни гащи — спипал ги е сигурно някой и са побягнали.
— Или от перверзия — по бельо — в колата…
Людмил започна да разбира — обърнатата симка и двата разголени трупа.
— А синът реве, мухльото му с мухльо. Реве като бебе за нея, представете си, за тая курветина.
— Другият кой е? — попита Людмил.
— Треньор. От Пловдив. Вчера пристигнал, снощи се запознали и хайде…
Внезапно Зеленгоров се успокои. Тонът му стана потих, по-мек.
— Всъщност тази катастрофа ви помогна. Твърдо бях решил да откажа да се местя при вас. Свикнал съм с родния си край, свързан съм с него, баща ми тук е погребан, дядо ми тук си е оставил костите, аз — младостта си. Столицата не ме блазни, пък и на моята възраст да почвам отначало, сред нови хора… Но след днешния случай няма какво да правя повече тук. Ние провинциалистите сме по-особени хора — живеем не само със своя живот, но и с живота на цялата си рода: и доброто ни е общо, и злото ни е общо. Снаха ми съсипа завинаги доброто ни име. Ще кажете — не е ваша вина, а е ваша трагедия… За софиянец може и тъй да изглежда, но тук е друго. Ние тук по-директно работим с хората, а аз вече няма да мога човек да погледна в очите. Пък и авторитетът ми отиде. Представям си какво намигане ще падне, какво хихикане по задните редове, ако застана пред хората. Пък и моите другари… Всяка грешка биха ми простили, но това нещастие едва ли ще ми простят — по ще им е удобно да ме пенсионират… А имаха други намерения… Както и да е — приемам предложението, идвам при вас. Ако ви е възможно, още от първо число идвам при вас.
Людмил гледаше този посеян с пърхот мъничък човек, виждаше онова, което човекът и не криеше — дребна миша хитрост, мизерна откровеност.
Зеленгоров май се притесняваше от това, дето другарят, който по телефона толкова настояваше да го вземе на работа в София, сега не се радва на съгласието. Излезе от бюрото си и пристъпи церемониално към мъжа:
— Е, пазарлъкът стана. Да си стиснем ръце, пък после ще полеем.
Плесницата прокънтя в големия кабинет. Зеленгоров се присви от шок по-скоро, а не от болка и две сълзички симетрично се заспускаха по двете му бузи.
Тази симетричност накара Людмил да побеснее. Той стовари Зеленгоров върху килима, затисна с коляно гърдите му и започна…
Милиционерът и няколко силни мъже много трудно, успяха да го откопчат.
… През дългите денонощия в следствената килия той с това се разтушаваше: вживяваше се във всеки свой удар и времето сякаш започваше да тече по-бързо, и чорбата сякаш ставаше по-вкусна, и процесът не го плашеше, макар да знаеше, че каквото и да разкаже на съда, какъвто и адвокат да вземе, по-малко от две години за тази саморазправа няма да получи… И съзнавайки, че колкото и да му дадат, ще са прави, той отново виждаше скимтящата муцунка и размахваше ръце, забравил къде се намира, и налагаше, и налагаше.
Една нощ, както бе замахнал във въздуха, силна ръка стисна китката на десницата му, повдигна го над пода и Людмил усети, че го влачат към прозорчето на килията. Макар и разчекнати, решетките го одраха здравата, додето го измъкваха навън. Силата, която го влачеше неочаквано бързо, с дръпване, от което ушите му писнаха, го понесе към черния небосвод…